Това не бяха облаци, а поле от лед. Прозорецът или бе твърдо застопорен, или аз не успях да се справя с механизма на отварянето му, затова залепих лице на стъклото и погледнах колкото се може по-надолу. Както бях забелязал и преди, Последният дом се издигаше на върха на висока скала. Сега над леда стърчеше само върхът. Минавах от прозорец на прозорец, но отвсякъде гледката бе една и съща. Върнах се при леглото си, навлякох панталоните и ботушите си и наметнах плаща през раменете си, почти без да забелязвам какво правя.
Точно когато приключих с обличането, пристигна учителят Аш.
— Надявам се, че не преча — каза той. — Чух, че си станал.
Поклатих глава.
— Не исках да те притеснявам.
Съвсем неволно прокарах ръце по лицето си. Сега пък някаква идиотска част от мен осъзна, че съм брадясал.
— Смятах да се избръсна, преди да сложа плаща си. Ама че съм глупак. Не съм се бръснал, откакто тръгнах от лазарета… — Умът ми сякаш уморено се мъкнеше през леда, оставяйки езика и устата ми да се справят сами, както намерят за добре.
— Има гореща вода и сапун.
— Чудесно — казах аз. И добавих: — Ако сляза надолу…
Пак онази усмивка.
— Дали ще бъде същото? Ледът? Не. Ти си първият, който се сети. Мога ли да попитам как?
— Преди много време — не, всъщност само преди няколко месеца, но ми се струва, сякаш е било преди цяла вечност — ходих в Ботаническите градини в Несус. Там има едно място, наречено Езерото на птиците, където труповете остават свежи завинаги. Обясниха ми, че това било някакво свойство на водата, но още тогава се чудех що за сила притежава тя. Има и едно друго място, наричат го Градината на джунглата, където листата са по-зелени, отколкото съм вярвал, че могат да бъдат — не яркозелени, а тъмни от зеленина, сякаш растенията никога не успяват да използват цялата енергия, която излива върху тях слънцето. Хората там сякаш не са от нашето време, макар и да не мога да кажа дали са от миналото, от бъдещето или от нещо друго, което не е нито минало, нито бъдеще. Те имаха малка къща. Беше много по-малка от тази, но някак си приличат. Откакто ги напуснах, често си мисля за Ботаническите градини и понякога съм се чудел дали тайната им не е състои в това, че времето сякаш е спряло при Езерото на птиците и се движи напред или назад — накъдето и да е, — когато ходиш по пътеката в Градината на джунглата. Може би наприказвах прекалено много неща?
Учителят Аш поклати глава.
— Когато идвах насам, видях къщата ти на върха на тази скала. Но когато се изкатерих, тя бе изчезнала, а клисурата долу не изглеждаше по начина, по който я помнех. — Не знаех какво още да кажа и замълчах.
— Прав си — каза учителят Аш. — Поставен съм тук да наблюдавам това, което виждаш сега. По-ниските нива на дома ми обаче достигат до по-стари периоди, а твоят е най-древният от тях.
— Това ми прилича на чудо.
Той поклати глава.
— По-голямо чудо е, че тази скала е пощадена от ледниците. Много по-високи върхове са погребани. Тази се е запазила благодарение на географска характеристика, която е толкова неясна, че може да бъде плод единствено на случайността.
— Но в крайна сметка и тя ще бъде погребана, нали?
— Да.
— И тогава какво?
— Тогава ще се махна. Всъщност ще се махна малко преди да се случи.
Обзе ме необясним гняв — същото чувство изпитвах понякога като момче, когато учителят Малрубиус не можеше да разбере въпросите ми.
— Искам да кажа, какво ще стане с Ърт?
— Нищо. Това, което виждаш, е последният ледников период. Сега повърхността на слънцето е тъмна. Скоро обаче ще стане ярка и гореща, но самото слънце ще се свие и ще отдава по-малко енергия на планетите си. Накрая, ако някой дойде тук и се изправи върху леда, ще го вижда само като ярка звезда. А ледът под краката му ще бъде не този, който виждаш сега, а атмосферата на този свят. И положението ще остане такова много дълго време. Може би до последния ден на вселената.
Отидох до един от прозорците и отново погледнах обширните ледове.
— Това скоро ли ще се случи?
— Това, което виждаш, е на много хилядолетия в твоето бъдеще.
— Но преди това ледът трябва да започне да се придвижва от юг.