Учителят Аш кимна.
— И да се спуска от планините. Ела.
Спуснахме се на второто ниво на къщата, което едва бях зърнал снощи, докато се качвах нагоре. Прозорците тук бяха много по-малко, но учителят Аш постави два стола пред един от тях и ми направи знак да седна до него и да погледна навън. Беше точно както бе казал — ледът, прекрасен с чистотата си, пълзеше надолу по планинските склонове и водеше битка с боровете. Попитах го дали и тази гледка е от далечното бъдеще. Той отново кимна.
— Няма да доживееш да го видиш отново.
— Но е достатъчно близко, за да стигне един човешки живот?
Той сви рамене и се усмихна под мустак.
— Да кажем, че е въпрос на гледна точка. Ти няма да видиш това. Нито пък твоите деца или внуци. Но процесът вече е започнал. И то много преди да се родиш.
Не знаех нищо за юга, но открих, че мисля за хората на острова от разказа на Халвард, за скъпоценните малки закътани места, където земята може да се обработва, за ловците на тюлени. Тези острови нямаше да приютяват мъжете и техните семейства още много време. Лодките щяха да бъдат избутани по каменистите им брегове с едно последно „Моята жена, моите деца, моите деца, моята жена“.
— До това време мнозина от твоя народ няма да са вече тук — продължи учителят Аш. — Онези, които наричате какогени, великодушно ще ги отведат до по-добри светове. Още повече ще заминат преди окончателната победа на леда. Разбираш ли, аз самият съм потомък на тези бегълци.
Попитах го дали всички ще се спасят.
— Не, не всички — поклати глава той. — Някои няма да поискат да тръгнат, други няма да бъдат намерени. За трети няма да се намери дом.
Известно време седях и гледах обсадената долина и се опитвах да подредя мислите си.
— Винаги съм си мислел, че хората на религията говорят утешителни неща, които не са верни, а хората на науката разказват отвратителни истини — казах накрая. — Шателена Манеа те нарече свят човек, но очевидно си човек на науката, и казваш, че твоите хора са те пратили на нашата мъртва Ърт да изучаваш леда.
— Различието, за което спомена, вече не върши работа. Религията и науката винаги са били въпрос на вярване в нещо. В едно и също нещо. Ти самият си от онези, които наричаш хора на науката, и затова говоря с теб за наука. Ако тук беше Манеа със своите жрици, щях да говоря по друг начин.
Спомените ми са толкова много, че често се губя в тях. Тогава, докато гледах боровете, люлеещи се на вятър, който не можех да усетя, ми се стори, че чувам удари на барабан.
— Веднъж срещнах човек, който твърдеше, че е от бъдещето — казах аз. — Беше зелен — почти като онези дървета — и ми каза, че в неговото време слънцето е по-ярко.
Учителят Аш кимна.
— Няма съмнение, че е казвал истината.
— Но ти ми казваш, че онова, което е сега пред очите ми, е само на няколко човешки живота от мен, че е част от процес, който вече е започнал, и че това е последното заледяване. Или ти си лъжлив пророк, или той.
— Не съм никакъв пророк — отговори учителят Аш. — Нито пък той. Никой от нас не може да узнае бъдещето. Ние говорим за миналото.
Отново изпитах гняв.
— Каза ми, че това е само на няколко живота време.
— Да, така казах. Но за мен ти и тази гледка сте част от миналото.
— Изобщо не съм част от миналото! Аз живея в настоящето.
— От своя гледна точка си прав. Но забравяш, че аз не мога да те гледам от твоята гледна точка. Това е моят дом. Ти гледаш през неговите прозорци. Корените на дома ми потъват надолу в миналото. Без това бих полудял. Така аз чета изминалите векове като книги. Чувам гласовете на отдавна умрели хора, сред които е и твоят глас. Ти мислиш, че времето е една-единствена нишка. А то е всъщност като гоблен, който се простира безкрайно във всички посоки. Аз гледам една-единствена нишка. Ти ще начертаеш някаква цветна линия в бъдещето си, но аз не зная какъв цвят ще бъде тя. Белият може да те доведе до мен, а зеленият — при твоя зелен човек.
Не знаех какво да кажа и само промърморих, че в моите разбирания времето винаги е било нещо като река.
— Да, ти си от Несус, нали? А той е бил град, построен до река. Но някога е бил на брега на морето, така че по-добре да мислиш за времето като за море. Вълните настъпват и се отдръпват, а под тях минават морски течения.
— Бих искал да сляза долу — казах аз. — И да се върна в моето време.
— Разбирам — каза учителят Аш.