— Чудно, че ме разбираш. Ако съм те разбрал правилно, твоето време е най-горното ниво на къщата. Там е леглото ти и другите неща, от които се нуждаеш. Но все пак, според онова, което каза, слизаш да спиш тук, когато не си затрупан с работа. И в същото време казваш, че това време е по-близко до моето, отколкото до твоето собствено.
Той стана.
— Исках да кажа, че аз също бягам от леда. Ще тръгваме ли? Ще ти трябва храна, докато се върнеш при Манеа.
— Ще трябва и на двама ни — казах аз.
Той се обърна да ме погледне, преди да тръгне надолу по стълбата.
— Казах ти, че няма да дойда с теб. Ти сам се увери колко добре е скрита къщата. За всеки, който не извърви пътя съвсем точно, дори и най-ниските етажи ще си останат в бъдещето.
Хванах и двете му ръце с двоен захват зад гърба му и със свободната си ръка го претърсих за оръжие. Нямаше, и въпреки че изглеждаше силен, не бе толкова, колкото се опасявах.
— Искаш да ме заведеш при Манеа. Така ли е?
— Да, учителю, и ще си имаме много по-малко неприятности, ако тръгнеш доброволно. Кажи ми къде да намеря въже. Не искам да те завързвам с колана ти.
— Нямам въже — каза той.
Завързах го с пояса, както и бях намислил.
— Когато се отдалечим, ще те развържа, стига да ми дадеш дума, че ще се държиш разумно.
— Приех те в дома си като гост. Нараних ли те с нещо?
— Само малко, но няма значение. Харесваш ми, учителю Аш, и те уважавам. Надявам се да не възразяваш срещу онова, което правя с теб, така както аз не възразих срещу онова, което ти стори на мен. Но Пелерините ме изпратиха да те взема и откривам, че съм човек, на когото може да се разчита, ако разбираш какво имам предвид. А сега слез бавно по стълбата. Ако паднеш, няма да можеш да се спреш.
Отведох го в стаята, където ме бе поканил вчера вечерта, и взех малко от твърдия хляб и пакет сушени смокини.
— Вече не мисля за себе си като за един човек — продължих аз. — Но бях възпитан като… — На езика ми бе да кажа „палач“, но разбрах (може би за първи път), че този термин не е най-точният за онова, с което се занимава гилдията, и затова реших да използвам официалното название. — Като Търсещ истина и покаяние. Ние държим на думата си и изпълняваме онова, което сме казали, че ще изпълним.
— И аз имам свои задължения. На горния етаж, там, където прекара нощта.
— Страхувам се, че ще трябва да останат неизпълнени.
Докато излизахме от къщата и се спускахме надолу, той мълчеше. После каза:
— Ако мога, ще дойда с теб. Често ми се е искало да прекрача през тази врата и никога да не спра.
Казах му, че ако се закълне в честта си, ще го развържа още сега. Той поклати глава.
— Може да си помислиш, че съм те предал.
Не разбрах какво иска да каже.
— Може би някъде съществува една жена, която наричах Вайн. Но твоят свят си е твой свят. Мога да съществувам в него само ако вероятността за съществуването ми е висока.
— Но аз съществувах в твоя дом, нали?
— Да, но защото твоята вероятност беше пълна. Ти си част от миналото, от което произлизаме и аз, и домът ми. Въпросът е дали аз съм бъдещето, към което вървиш ти.
Спомних си зеления човек в Салтус, който си беше съвсем истински.
— Значи ще се спукаш като сапунен мехур? — попитах аз. — Или ще изчезнеш като дим?
— Не зная — отговори той. — Не зная какво ще стане с мен. Нито пък къде ще отида, когато това се случи. Затова не съм тръгвал по свое желание.
Хванах го за ръката (може би защото си помислих, че така ще успея да го задържа при себе си) и продължихме. Придържах се към начертания от Манеа маршрут и Последният дом се извисяваше зад мен толкова истински, колкото и всяка друга постройка. Умът ми беше зает с всички онези неща, които ми беше казал и показал, така че за известно време, може би двадесет-тридесет крачки, не поглеждах към него. Накрая забележката му за гоблена ми напомни за Валерия. Стаята, в която ние двамата ядяхме сладкиши, беше цялата в гоблени и онова, което беше споменал за нишките, ми напомняше за лабиринта от тунели, през които бягах, преди да се натъкна на нея. Понечих да му разкажа, но той бе изчезнал. Ръката ми хвана въздуха. За миг Последният дом сякаш се клатеше като кораб върху океана си от лед, след което се сля с тъмната скала, върху която бе кацнал. Ледът се превърна в онова, което преди си мислех, че е — облаци.
18.
Молбата на Фойла