Препускането напред изглеждаше пълно безумие. Трябваше да се разпръснем или да се спешим и да намерим убежище между дърветата. Мисля, че дори само един от нас да го бе направил, останалите щяха да го последват. При всеки следващ удар аз самият бях готов да дам тон. Но всеки път споменът за страха, който бях показал малко по-рано, ме удържаше в седлото — сякаш умът ми бе завързан в някакъв тесен кръг. Ако останалите побегнеха, щях да ги последвам. Но никога нямаше да побягна пръв.
Неизбежното се случи и една от мълниите удари успоредно на нашата колона. Шестима войници бяха разкъсани на парчета, сякаш в телата им имаше по една малка бомба. Главата на първия се пръсна на алени парчета, същото стана с врата и раменете на втория, с гръдния кош на третия, коремите на четвъртия и петия и слабините на шестия (или може би само седлото и гърба на коня му) преди мълнията да удари земята и да вдигне гейзер от прах и камъни. Хората и животните до разкъсаните също бяха убити от силата на експлозията и летящите крайници и парчета от доспехи.
Най-трудно ми бе да сдържам жребеца си да тича в тръс, а често и по-бавно; щом не можех да избягам, искаше ми се да се втурна напред, да се включа в боя и щом ще се умира — да умра. Попадението ми даде някаква възможност да успокоя емоциите си. Махнах на Дариа да ме последва, пуснах жребеца да препусне покрай малката група оцелели, които яздеха между нас и последния войник от убитите, и се пристроих в колоната там, където бяха жертвите. Месроп вече бе там и ми се ухили.
— Добре съобразяваш. Малко вероятно е скоро отново да удари тук. — Не се опитах да го разубеждавам.
За известно време обаче той се оказа прав. След като ни удариха, вражеските артилеристи пренесоха огъня си върху диваците отдясно. Тромавите им пехотинци закрещяха и заломотиха, когато мълниите започнаха да се взривяват сред тях, а реакцията на конниците бе такава, сякаш призоваваха някакви магически сили, които да ги защитават. Често припяванията им звучаха толкова ясно, че започнах да различавам отделните думи, макар да бяха на език, който никога не бях чувал. Един дори застана прав на седлото си, като панаирен ездач по време на представление, вдигна едната си ръка към слънцето, а другата насочи напред към асцианите. Изглежда, всеки конник имаше свое собствено заклинание. И докато гледах как броят им намалява под сипещите се удари, ясно разбрах до каква степен примитивните им умове вярват в техните магии, защото оцелелите нямаха друг избор, освен да повярват, че именно те са ги спасили. Останалите пък нямаха възможност да се оплачат, че заклинанията им са ги подвели.
Макар че през повечето време напредвахме в тръс, не влязохме в боя първи. Долу в ниското черкаджите вече бяха прелетели през откритото пространство и подобно на вълна от огън се стоварваха върху едно каре пехотинци.
Смътно предполагах, че противникът разполага с много по-мощни оръжия от тези, които имахме в контариите — може би пистолети и фусили, подобни на онези на хората — зверове — и че стотина бойци с подобно въоръжение лесно биха избили всякакъв брой кавалеристи. Не се случи нищо подобно. Няколко редици на карето отстъпиха. Бях достатъчно близко, за да чуя бойните викове на конниците, далечни, но ясни, и да видя как пехотинците бягат. Някои захвърляха на земята огромни щитове, по-големи дори от щитовете на пелтастите, но блестящи с блясъка на метал. Като настъпателни оръжия имаха само някакви скосени при върховете копия с дължина не повече от три кубита — можеха да изстрелват широки ленти разсичащ пламък, но обхватът им бе малък.
Зад първото каре се появи второ, след това още едно и още едно нататък по долината.
Точно когато вече бях сигурен, че ще се притечем на помощ на черкаджите, дойде заповед да спрем. Обърнах се и видях, че диваците вече са спрели и подгонват косматите си спътници към някаква позиция по-далеч от нас.