Това усещане се засили, когато черкаджите атакуваха за трети път. Мълния удари един от арсинойтерите и го превърна заедно с красивата му ездачка в кървава каша. Сега пехотинците стреляха по жените. Сгърчи се още една, а седлото и балдахинът изчезнаха в пламъци. Каретата пехотинци напредваха, газейки тела в ярки одежди и мъртви ездитни животни.
Във войната печелещият губи с всяка следваща крачка. След като завладя позициите, шахматната дъска оголи фланга на водещото си каре към нас. За мое най-голямо учудване ни наредиха да яхнем конете, да се строим в редица и да атакуваме. Отначало тръгнахме в тръс, но след това се хвърлихме в такъв галоп под медните гърла на бойните тръби, че сякаш кожата ми щеше да се отлепи от лицето ми.
Черкаджите бяха леко въоръжени, но нашето оръжие бе още по-леко. В атаката ни обаче имаше някаква магия, по-силна и от припяванията на съюзните ни диваци. Бясната стрелба на нашите оръжия косеше редиците на противника като пшеничени класове. Ударих с камшик жребеца, за да не позволя на конника зад мен да ме задмине, и въпреки това Дариа се стрелна покрай мен. Огнените й коси се развяваха, в едната си ръка държеше контус, в другата — сабя, а бузите й бяха по-бели и от покритите с пяна хълбоци на коня й. Сега разбрах как е започнал обичаят на черкаджите и препуснах напред колкото се може по-бързо, за да не й позволя да умре, макар че Текла се смееше на тази мисъл през моите устни.
Бойните коне бягат различно от обикновените — те летят по земята, подобно на стрелите във въздуха. Само за миг огънят на асцианската пехота на половин левга разстояние израсна пред нас като стена. Миг по-късно бяхме сред тях и конете ни газеха до колене в кръв. Карето, което изглеждаше стабилно като гранит, се превърна в тълпа обезумели войници с големи щитове и остригани коси, които в желанието си да повалят някой от нас често съсичаха собствените си другари.
Сражението в най-добрия случай е глупаво нещо. Но за него трябва да се знаят някои неща и на първо място сред тях стои фактът, че числеността има значение само до време. Непосредствената схватка винаги се свежда до един човек срещу един или двама противници. Така нашите бойни коне ни даваха превъзходство — те не само бяха по-високи и по-тежки, но и хапеха и ритаха с предните си крака, а ударите на копитата им бяха по-силни, отколкото всеки човек — с изключение на Баландерс — би могъл да нанесе с боздуган.
Един изстрел удари контуса ми. Изпуснах го, но продължих да убивам — сечах наляво и надясно със сабята си и едва осъзнавах, че съм ранен в крака.
Мисля, че избих поне няколко асциани, преди да забележа, че всички изглеждат еднакво — нямаха едни и същи лица (както хората в някои наши съединения, връзките, между които в действителност са си по-близки и от тези между братя), но всяка разлика помежду им изглеждаше по-скоро случайна и съвсем дребна. Забелязах това сред пленниците, когато освободихме стоманената карета, но тогава то не се запечати в ума ми. Направи ми впечатление едва сега, в безумието на битката, и то, защото изглеждаше неразделна част от това безумие. Бясно мятащите се фигури бяха и мъжки, и женски — жените имаха малки, но провиснали гърди и бяха с половин глава по-ниски от мъжете, но друга разлика нямаше. Всички имаха огромни блестящи очи, бяха остригани почти до кожа, с измършавели от глад лица, отворени в див крясък уста и издадени зъби.
Биехме се не по-зле, но и не по-добре от черкаджите. Карето беше засегнато, но не и унищожено. Докато дадохме почивка на конете си, то се пренареди и леките полирани щитове затвориха редиците. Един копиеносец развали строя и се хвърли срещу нас, размахвайки оръжието си. Отначало си помислих, че това е просто за да ни сплаши; когато приближи (обикновеният човек тича много по-бавно от боен кон), реших, че иска да се предаде. Накрая, когато почти стигна до редиците ни, той откри огън, но бе застрелян от един от войниците. В конвулсиите пред смъртта той запрати блестящото си копие във въздуха. Помня как се премяташе в тъмносиньото небе.
— Ранен си — каза Гуасахт. — Ще можеш ли да яздиш при следващата атака?
Чувствах се силен и му го казах.
— И въпреки това по-добре го превържи този крак.
Обгорената плът се беше напукала. Течеше и кръв. Дариа, която бе без драскотина, ме превърза.
Атаката, която очаквах, така и не се състоя. Най-неочаквано (поне за мен) дойде заповед да обърнем кръгом и потеглихме на североизток през откритата местност, покрита с груба шептяща трева.