Диваците сякаш бяха изчезнали. На тяхно място, на фланга, който сега стана наш фронт, се намираше друга войскова част. Отначало ги взех за конници, яхнали кентаври — бях срещал изображения на тези същества на страниците на кафявата книга. Виждах главите и раменете на ездачите над човешките глави на животните под тях и сякаш и едните, и другите носеха оръжие. Когато приближиха, картината се оказа съвсем не толкова романтична — просто малки мъже (всъщност истински джуджета) седяха на раменете на други, много по-високи от тях.
Движехме се почти успоредно, но бавно се доближавахме. Джуджетата ни гледаха с изражение, което можеше да се определи като враждебно. Високите хора изобщо не обръщаха глави към нас. Накрая, когато колоната ни се намираше на не повече от два чейна от тяхната, спряхме и се обърнахме към тях. С ужас, какъвто не бях изпитвал дотогава, разбрах, че тези странни ездачи са асциани. Нашата маневра целеше да им попречи да ударят фланговете на пелтастите ни. Бяхме успели — сега, ако искаха да ги атакуват, трябваше първо да минат през нас. Те обаче наброяваха около пет хиляди — много повече, отколкото бихме могли да спрем.
И въпреки това не ни атакуваха. Бяхме спрели и оформихме гъста редица, стреме до стреме. Въпреки броя си, те нервно пристъпваха пред нас, сякаш се чудеха дали да не ни заобиколят отляво, после отдясно. Беше ясно обаче, че няма да могат да минат покрай нас, без част от тях да не излезе срещу ни, за да ни попречи да ги атакуваме в гръб. Ние не стреляхме, сякаш се надявахме по този начин да отложим битката.
Сега видяхме повторения на поведението на онзи копиеносец, който бе напуснал карето си. Един от високите мъже се стрелна напред. В едната си ръка държеше тънка тояга, която по-скоро приличаше на вейка, а в другата — меч от вида, който наричат „шотел“ — двуостър и много дълъг, а предната му част е извита в полукръг. Когато ни наближи, той забави ход. Забелязах, че погледът му е някак си нефокусиран. Оказа се, че всъщност е сляп. Джуджето на раменете му държеше къс извит лък с поставена върху тетивата стрела.
Когато двамата се озоваха на половин чейн от нас, Ерблон нареди на двама от нашите да ги прогонят. Преди обаче да успеят да приближат, слепецът се понесе към нас със скорост, която не отстъпваше на скоростта на боен кон, с тази разлика, че бе неестествено тих. Десетина войници стреляха и тогава видях колко трудно е да се уцели такава бързо движеща се мишена. Стрелата излетя и избухна в оранжев пламък. Един от нашите се опита да парира тоягата на слепеца, но шотелът проблесна надолу и разцепи черепа му на две.
След това от редиците им се отдели група от трима слепци с трима ездачи. Преди да ни достигнат, ги последваха още пет или шест групи. В далечния край на редицата нашият хипарх вдигна ръка. Гуасахт посочи напред, Ерблон даде сигнал за атака и звукът се поде наляво и надясно — бушуващ вик, сякаш едновременно бяха ударили огромни камбани.
Макар и да не го знаех дотогава, очевидно бе, че при сблъсък между кавалерийски части сражението бързо деградира до отделни двубои. Така стана и сега. Хвърлихме се срещу тях и макар че изгубихме двадесет или тридесет души, пробихме линията им. Обърнахме веднага, за да ги нападнем отново — и за да им попречим да атакуват пелтастите, и за да не се откъснем прекалено далеч от собствената си армия. Разбира се, те също се обърнаха срещу нас. След малко нямаше никакъв боен ред, нито пък някаква по-стройна тактика от тази всеки боец да се сражава както намери за добре.
Моята тактика се заключаваше в това да избягвам всяко джудже, което изглежда готово за стрелба, и да се опитвам да поваля онези, които са се оказали с фланг или с гръб към мен. Вършеше доста добра работа, когато имах възможност да я прилагам, но скоро открих, че макар джуджетата да бяха напълно безпомощни, ако носачите им бъдеха убити, самите слепци побесняваха без ездачите си и атакуваха всичко по пътя си с бясна енергия, така че ставаха още по-опасни.
Скоро стрелите на джуджетата и нашите контуси подпалиха тревата на много места. Задушаващият дим направи бъркотията още по-голяма. Малко преди това бях изгубил от поглед Дариа и Гуасахт, а и всички други, които познавах. През лютата сива мъгла зърнах някой на изправен на задните си крака кон да отблъсква атаките на четирима асциани. Тръгнах натам и макар че едно джудже успя да се обърне и да прати една стрела към мен (тя изсвири покрай ухото ми), налетях върху тях и чух как костите на слепеца изхрущяха под копитата на жребеца. От димящата трева зад другите двама се надигна една космата фигура и ги съсече, както пеон сече дърва — два-три удара с брадвата и слепецът рухна.