Гуасахт ми бе казал, че притежавам някаква власт над животните дори и без Нокътя. Сега жадувах да я използвам, шептях нещо нечленоразделно и така съсредоточих мисълта си, че слепоочията ми всеки момент щяха да се пръснат. Хоботът на мамонта затърси земята към мен, бе почти цял лакът в диаметър. После докосна лицето ми леко, почти като детска ръка, и ме обгърна влажният му горещ дъх, примесен със сладникавата миризма на сено. Трупът на жребеца бе махнат. Опитах се да стана, но паднах. Мамонтът ме задържа, обвил хобота си около кръста ми, и ме вдигна над главата си.
Първото нещо, което видях, бе дулото на трилхоен с тъмна изпъкнала леща с размерите на паница. Беше закрепен на седалката на оператора, но в нея не седеше никой. Стрелецът бе слязъл и стоеше на врата на мамонта, като моряк, застанал на палубата на кораба и опрял ръка на дулото на оръдието. В лицето ми блесна светлина, която ме ослепи.
— Ти. Навсякъде само чудеса. — Гласът не бе нито мъжки, нито женски. Съвсем спокойно би могъл да принадлежи на момче. Бях положен в краката на говорещия. — Ранен си. Можеш ли да станеш?
Успях да кажа, че не мога.
— Мястото не е подходящо за лежане, но е идеално за падане. По-назад има гондола, но Мамилиан не може да стигне до нея с хобота си. Ще трябва да седнеш и да се облегнеш на шарнира.
Усетих ръцете му под мишниците си — малки, меки и влажни. Вероятно именно това докосване ми помогна да разбера кой е той — хермафродитът, когото веднъж бях срещнал в Лазурния дом, а по-късно — в изкусно смалената стая, която приличаше на картина, висяща в един коридор в Дома на Абсолюта.
Аутархът.
В спомените на Текла го виждах облечен в скъпоценности. Въпреки че каза, че ме е познал, не можех да повярвам. Затова произнесох кодовата фраза, която веднъж бях чул от собствените му уста.
— Морският вълк вижда земя.
— Вижда. Наистина вижда. Но ако сега паднеш зад борда, страхувам се, че Мамилиан няма да успее да те хване… въпреки несъмнената му мъдрост. Помогни му както можеш. Не съм толкова силен, колкото изглеждам.
Хванах се с една ръка за установката на трилхоена и успях да се издърпам по миришещия на мухъл килим, който всъщност бе кожата на мамонта.
— Ако трябва да съм откровен, никога не си ми изглеждал особено силен.
— Ти би трябвало да знаеш — имаш око на професионалист. Но аз съм дори по-слаб, отколкото изглеждам. Затова пък ти винаги си ми приличал на конструкция от рог и варена кожа. Сигурно си точно такъв, иначе вече щеше да си мъртъв. Какво ти е на крака?
— Мисля, че е изгорен.
— Ще измислим нещо. — Той леко повиши глас. — Хайде вкъщи, Мамилиан!
— Мога ли да попитам какво правиш тук?
— Оглеждам бойното поле. Доколкото схващам, ти си се сражавал тук.
Кимнах, макар да ми се стори, че главата ми всеки миг ще се търкулне от раменете ми.
— Аз пък не… всъщност да, но не лично. Пратих няколко леки части да помогнат на легион пелтасти. Мисля, че ти си бил в някоя от тези спомагателни части. Има ли убити сред приятелите ти?
— Имах само един приятел. Когато я видях за последен път, беше жива.
Зъбите му проблеснаха на лунната светлина.
— Запазил си интереса към жените. За Доркас ли става дума?
— Не. Няма значение — не зная по какъв начин да кажа това, което искам. (Най-лошият от всички лоши маниери е да заявиш открито на някой, който е инкогнито, че тайната му е разкрита.) Накрая успях да намеря подходящите думи: — Ти заемаш високо положение в нашата Общност. Ако заради дързостта ми не ме бутнат от това животно, можеш ли да ми кажеш какво прави един командващ легиони в онова място в Алгедонския квартал?
Докато говорех, бързо се стъмваше. В небето една след друга заблещукаха звезди като свещи в зала, когато балът е свършил и лакеят още не е тръгнал да обикаля с щипците за гасене. Гласът на хермафродита прозвуча сякаш някъде много отдалече.
— Знаеш кои сме ние. Ние сме самото нещо, единственият владетел, Самодържецът. Ние знаем повече. Знаем кой си ти.
Сега разбирам, че преди смъртта си учителят Малрубиус е бил много болен. По онова време не го знаех, тъй като самата мисъл за болести ми бе чужда. Най-малко половината от чираците, ако не и повече, измираха още преди да бъдат издигнати до калфи. Никога обаче не ми е идвало в главата, че нашата кула може да бъде нездравословно място или че долните части на Гиол, където толкова често отивахме да плуваме, са съвсем малко по-чисти от клоака. Чираците често умираха и когато останалите живи копаехме гробовете им, изравяхме от земята малки тазови кости и черепи, които ние, следващото поколение, препогребвахме отново и отново, докато накрая не се разрушаваха напълно и не се изгубваха в подобната на катран почва. Аз обаче никога не съм страдал от нещо по-сериозно от леки болки в гърлото или течащ нос — залъгалки, чиято единствена цел е да измамят здравите, че знаят в какво се състои болестта. Учителят Малрубиус страдаше от истинска болест и в сянката й можеше да се види смъртта.