Когато седеше на малката си маса, човек имаше чувството, че той знае, че някой се спотайва зад гърба му. Гледаше право напред, никога не обръщаше глава и много рядко движеше раменете си. А когато говореше, той се обръщаше не само към нас, но и към този невидим слушател.
— Направих всичко по силите си, момчета, за да посея във вас семената на знанието. Това са семената на дървета, които трябва да израснат и да разцъфтят в умовете ви. Севериън, виж как си написал буквата О. Тя трябва да е кръгла и пълна като лицето на щастливо момче, а едната от бузите й е хлътнала навътре като твоята. Всички вие, момчета, сте виждали как гръбначният мозък се издига до най-високата си точка, разширява се и разцъфтява с милиарди пътечки в главния мозък. А тук едната буза е кръгла, а другата — повехнала и сбръчкана.
Треперещата му ръка посегна към писеца, но той избяга от пръстите му, търкулна се към ръба на масата и падна на пода. Той не се наведе да го вдигне — мисля, че се страхуваше да не би да зърнем невидимото присъствие зад него.
— Голяма част от живота ми, момчета, мина в засяване на тези семена в чираците на нашата гилдия. Имах някои успехи, но не много. Имаше едно момче, но то…
Отиде до амбразурата и плю навън. Намирах се съвсем наблизо и видях извиващите се нишки на кръвта. Тогава разбрах причината, поради която не виждах съпровождащата го тъмна фигура (защото смъртта е по-черна и от саждите) — тя беше вътре в него.
Както бях открил, че смъртта в образа на войната може да ме уплаши, след като вече бе безсилна в старите си форми, така и научих, че слабостта на тялото ми може да ме изпълни с онзи ужас и отчаяние, което може би бе изпитвал старият ми учител. Отново изгубих съзнание.
Съзнанието идваше и ме напускаше, подобно на блуждаещите криле на пролетните ветрове, и аз, който толкова често не можех да заспя сред обсаждащите ме сенки на спомените, сега се борех да остана буден, както някое дете отчаяно се мъчи да издигне несигурното хвърчило във въздуха. В някои моменти не осъзнавах нищо друго, освен нараненото си тяло. Раната на крака ми, която едва забелязах, когато я получих, и болката, от която толкова лесно бе пропъдена от превръзката на Дариа, сега пулсираше със сила, която избута на заден план всички останали мисли, подобно на буботенето от Барабанната кула по време на слънцестоене. Въртях се от една страна на друга и непрекъснато ми се струваше, че лежа на ранения си крак.
Чувах, но не виждах, а понякога виждах, без да чувам. Надигнах буза от сплъстената козина на Мамилиан и отново я отпуснах върху възглавница, натъпкана с пера на колибри.
Веднъж видях факли с танцуващи алени и златни огньове, носени от тържествено изглеждащи маймуни. Някакъв човек с рога и подобно на муцуна на телец лице се наведе над мен — истинско оживяло съзвездие. Говорих с него и осъзнах, че му казвам, че не съм сигурен в точната дата на раждането си, че ако неговият милостив дух и неподправената му сила са управлявали живота ми, съм му благодарен за това. След това се сетих, че зная датата — бях роден под знака на Лебеда и баща ми ми подаряваше по една топка на тази дата, всяка година до смъртта си. Той ме слушаше внимателно, вперил кафявото си око в мен.
24.
Флайерът
Слънчеви лъчи по лицето ми.
Опитах да седна, но всъщност успях да се подпра на лакът. Около мен блещукаше цветна сфера — пурпур и циан, рубин и лазур, а лимоненожълтият слънчев лъч пронизваше тези вълшебни цветове като меч и падаше върху очите ми. След това угасна и едва тогава различих заобикалящото ме великолепие — лежах в куполообразна шатра от разноцветна коприна. Входът беше отворен.
Ездачът на мамонта вървеше към мен. Бе облечен в шафран, както го бях виждал винаги, и носеше абаносов жезъл — прекалено лек, за да бъде оръжие.