— На три левги оттук има лазарет, където може да ви приемат. — Човекът, който ми каза това, ни изгледа последователно и сякаш изпитваше точно толкова съчувствие към мен, колкото и към войника, който стоеше мълчалив и объркан. — Вървете на северозапад, докато отдясно не видите път, който минава между две големи дървета. Пътят е около два пъти по-тесен от този, по който дойдохте. Тръгнете по него. Въоръжен ли си?
Поклатих глава. Бях прибрал сабята на войника в ножницата му.
— Принуден бях да оставя меча си у слугите на господаря си. Не бих могъл да го нося и едновременно да помагам на този човек.
— Тогава трябва да внимаваш за диви зверове. Най-добре би било да имаш нещо, с което да стреляш, но не мога да ти помогна.
Обърнах се да тръгна, но той постави ръка на рамото ми, спря ме и каза:
— Ако те нападнат, остави го. И ако ти се наложи да го оставиш, не съжалявай много-много. Виждал съм подобни случаи и преди. Малко вероятно е да се оправи.
— Той вече се оправи — казах аз.
Въпреки че този човек не ни разреши да останем, нито пък ми даде оръжие, все пак ни даде храна. Разделих се с него в по-повдигнато настроение, отколкото бях преди. Намирахме се в долина и хълмовете на запад бяха скрили слънцето преди една стража или повече. Докато крачех до войника, открих, че вече не е нужно да го държа за ръката. Пуснах го и той продължи да върви до мен, сякаш бяхме приятели. Лицето му не приличаше на лицето на Йонас — то бе дълго и тясно, — но когато го погледнах отстрани, долових такова сходство със стария ми приятел, че сякаш гледах призрак.
На лунна светлина сивият път изглеждаше зеленикавобял, а дърветата и храстите от двете му страни станаха черни. Докато крачехме, започнах да говоря. Да си призная, това отчасти се дължеше на чувството ми за пълна самота. Но все пак имаше и други причини. Разбира се, съществуваха зверове като алзабото, които нападат хора, както лисиците се хвърлят върху кокошките, но бях чувал, че съществуват и много други животни, които бягат, щом усетят човешко присъствие. Така че си помислих, че ако говоря на войника, както разговарям с всеки друг, евентуалните зложелатели надали биха се досетили колко малко вероятно е той да не окаже никаква съпротива.
— Помниш ли предишната вечер? — започнах аз. — Спеше много дълбоко.
Отговор нямаше.
— Може и да не съм ти казвал, но имам способността да си спомням всичко. Невинаги мога да го открия тогава, когато искам, но то е винаги някъде там, сред останалите спомени. Разбираш ли, някои спомени са като избягали затворници, блуждаещи из подземие. Можеш и да не си в състояние да ги извадиш, когато поискаш, но те са винаги в теб и не могат да изчезнат. Всъщност, ако се замислиш, не е точно така. Четвъртото, най-дълбокото ниво на нашата тъмница е изоставено — никога няма достатъчно затворници, за да се запълнят по-горните, и сигурно след време господарят Гурлойс ще се откаже и от третото. Сега го използваме само за лудите, които никой официален служител не идва да види. Ако ги държим на горните нива, шумът от тях ще пречи на останалите. Е, разбира се, никой от тях не е особено шумен. Някои са кротки като тебе.
Отново нямаше отговор. На лунната светлина не можех да определя дали изобщо ми обръща внимание, но си спомних, че все пак ми даде бръснача.
— Веднъж аз самият минах по този път. Тоест, през четвъртото ниво. Имах куче и го държах там, но то избяга. Тръгнах след него и открих тунел, който водеше извън тъмницата. Накрая се измъкнах от един разрушен пиедестал на място, наречено Атриум на времето. Навсякъде имаше слънчеви часовници. Срещнах една млада жена, по-красива от всички, които бях виждал дотогава — по-хубава дори от Йолента, като се замисля, но не по същия начин.
Войникът не продума, но нещо ми подсказа, че ме чува. А може би това бе просто слабо движение на главата му, което долових с периферното си зрение.
— Казваше се Валерия и мисля, че беше по-млада от мен, макар и да изглеждаше по-стара. Имаше черна къдрава коса като на Текла, но очите й също бяха тъмни. А очите на Текла бяха виолетови. Имаше най-красивата кожа на света, като мляко, смесено със сок от гранати и ягоди. Но не смятах да говоря за Валерия, а за Доркас. Тя също е красива, макар и прекалено тъничка, почти като дете. Лицето й е като на пери, а цветът му — като злато. Косите й бяха дълги, преди да ги отреже. Винаги носеше цветя в тях.
Отново замълчах. Вях заговорил за жени, защото ми се стори, че това привлича вниманието му. А сега не можех да кажа дали ме слуша, или не.