— Затова станах престъпник — продължи той. — Престъпленията, свързани с насилие, обиждаха моята човечност, а нямах бързината на ума и ръката, необходима на един крадец. След като известно време безуспешно опитах това-онова… мисля, че това е било някъде в годината на твоето раждане… открих истинската си професия. Тя се грижи за определени мои емоционални потребности, които не мога да задоволя по друг начин… освен това наистина добре съм запознат с човешката същност. Зная кога да предложа подкуп и колко да дам — и, което е по-важно, кога да не давам. Зная как да карам момичетата, работещи при мен, да са достатъчно щастливи от кариерата си, за да останат, а в същото време да не са доволни от съдбите си… Разбира се, те са хайбити, създадени от клетките на ликуващи, за да може смяната на кръвта да продължи младостта на ликуващите. Зная как да накарам клиентите си да чувстват, че срещите, които организирам, са нещо уникално, а не нещо средно между блудкава сладникавост и порок. Ти самият изживя нещо уникално, нали?
— Ние също ги наричаме така — казах аз. — Клиенти.
Слушах с еднакво внимание както думите му, така и начина, по който ги изговаря. Беше щастлив, за разлика от предишните ни срещи. Да го слушам бе като да слушам пеенето на дрозд. Той сякаш също го усещаше по този начин, защото вдигаше глава и изпъваше шия, а „р“-тата в думите му се носеха като трели в слънчевите лъчи.
— Полезно е. Държи ме в контакт с най-ниските слоеве и зная дали данъците наистина се събират, дали се смятат за справедливи, какви елементи в обществото се издигат и какви пропадат.
Чувствах, че иска да ми каже нещо, но нямах представа какво.
— Онези жени от двора. Защо не си взел за свои помощници истински? Една от тях твърдеше, че е Текла, а истинската Текла в същото време бе заключена под нашата кула.
Изгледа ме така, сякаш бях казал нещо особено тъпо. Не се съмнявах, че беше точно така.
— Защото не мога да им се доверя, естествено. Подобни неща трябва да си останат тайна… Само си помисли за възможностите за убийство. Да не би да вярваш, че онези префърцунени персонажи от древни родове са ми верни, само защото ми се кланят до земята, усмихват се, шепнат дискретни закачки и малки непристойни предложения? Ще се убедиш в противното, можеш да си сигурен. В двора има съвсем малко хора, на които да се доверя. И нито един от тях не е ликуващ.
— Казваш, че ще се убедя в противното. Това означава ли, че няма да наредиш да ме екзекутират? — Можех да усетя пулса в гърлото си и да видя алените потоци кръв.
— Защото сега знаеш тайната ми? Не. Имаме други планове за теб, както ти казах, когато разговаряхме в стаята зад картината.
— Защото се заклех на Водалус.
Тук той не издържа. Отметна глава и се разсмя — пухкаво щастливо дете, което току-що е разкрило тайната на някаква хитроумна играчка. Когато най-сетне смехът утихна до весело клокочене, той плесна с ръце. Макар и да изглеждаха меки, звукът бе забележително силен.
Влязоха две същества с тела на жени и глави на котки. Очите им бяха раздалечени и големи като сливи. Стъпваха на пръсти, както понякога правят танцьорките, но много по-грациозно и нещо в движенията им ми подсказа, че това е нормалната им походка. Споменах, че телата им са тела на жени, но това не бе съвсем вярно — видях, че във върховете на меките къси пръсти, които ме обличаха, са скрити нокти. Учудено хванах едната ръка и я стиснах, както понякога стисках лапата на моята любима котка. Ноктите изскочиха. При вида им очите ми се напълниха със сълзи. Ноктите приличаха на онзи Нокът, който навремето бе затворен в скъпоценния камък и който в невежеството си наричах Нокътя на Помирителя. Самодържецът видя, че плача, и каза на жените котки, че ми причиняват болка и трябва да ме оставят. Чувствах се като дете, което току-що е научило, че никога повече няма да види майка си.
— Не му причиняваме болка, Легион — възрази едната. Никога не бях чувал подобен глас.
— Казах да го оставите!
— Дори не са ме одраскали, сир — казах аз.
С помощта на жените котки можех да ходя. Беше утрин и сенките се разбягваха пред лика на слънцето. Светлината, която ме бе събудила, бе първата на новия ден. Неговата свежест изпълни дробовете ми, а грубата трева, по която стъпвахме, напояваше с росата си изпокъсаните ми стари ботуши. Полъх на вятъра, лек като изгасващите звезди, разроши косата ми.
Шатрата на Самодържеца се намираше на върха на един хълм. Навсякъде около него се намираше лагерът на армията му — палатки в сиво-черни тонове или с цвета на есенни листа, покрити с чимове колиби и проходи към подземни скривалища, от които сега изпълзяваха потоци войници, приличащи на сребърни мравки.