Долната половина на флайера беше изработена, от непроницаем черен метал, а горната представляваше толкова прозрачен купол, че бе почти невидим — предполагам, от същия материал, от който е направен и покривът на Ботаническите градини. От кърмата стърчеше оръдие като онова върху мамонта, а от носа — друго, два пъти по-голямо.
Самодържецът вдигна ръка и прошепна нещо в дланта си. В купола се отвори проход (сякаш дупка в сапунен мехур) и към нас полетяха сребристи стъпала; изглеждаха толкова тънки и ефирни, сякаш бяха направени от паяжина.
— Ще успееш ли да се покатериш? — попита ме Самодържецът.
— Стига да мога да използвам ръцете си.
Той тръгна напред и аз позорно запълзях след него, като влачех ранения си крак. Седалките — дълги пейки, следващи цялата извивка на корпуса — бяха тапицирани с вълна, но дори те ми се сториха по-студени от всеки лед. Отворът зад мен се смали и изчезна.
— Тук налягането ще остане същото като на повърхността, независимо колко високо летим. Не се страхувай от задушаване.
— Страхувам се, че съм прекалено невеж, за да се страхувам, сир.
— Искаш ли да видиш старата си бацела? Те са далеч вдясно, но ще се опитам да ги открия.
Самодържецът седна пред уредите за управление. Единствените машини, които бях виждал дотогава, бяха у Тифон и Баландерс, както и онази, която учителят Гурлойс контролираше в кулата Матачин. Боях се не от задушаването, а от машините. Все пак успях да потисна страха си.
— Когато вчера вечерта ме спаси, ти показа, че не си знаел, че се сражавам в армията ти.
— Направих някои справки, докато спеше.
— И ти ли нареди да настъпим?
— В известен смисъл… Дадох заповед, която доведе до вашето придвижване, но не съм имал предвид нищо конкретно по отношение на твоята бацела. Да не би да се възмущаваш от постъпката ми? Нима не знаеше, когато се записа, че ще ти се наложи и да се биеш?
Издигахме се нагоре. Падахме към небето, както се бях страхувал веднъж. Но си спомних дима и медния звук на тръбата, войниците, превърнати от ревящите мълнии в кървава каша. Ужасът се превърна в гняв.
— Нищо не знаех за войната. Ти колко знаеш? Някога влизал ли си в сражение?
Той ме погледна през рамо. Очите му светнаха.
— В хиляди. Ти си двама, както обикновено броят хората. Колко мислиш, че съм аз?
Измина много време преди да му отговоря.
25.
Милосърдието на Аджиа
Отначало си помислих, че нищо не може да бъде по-странно от това да видя армията, простряла се върху повърхността на Ърт — виеше се под нас като гирлянда, искряща с оръжията и доспехите си в различни оттенъци. Крилатите анпиели се виеха над нея на почти същата височина като нашата и се издигаха и спускаха по въздушните течения.
След това видях нещо още по-странно. Това бе асцианската армия, цялата във воднистобяло и сиво-черно, толкова неподвижна, колкото нашата приличаше на вода, но простираща се чак до хоризонта на север. Наведох се и я загледах с интерес.
— Мога да ти я покажа и по-отблизо — каза Самодържецът. — Но тогава ще виждаш само човешки лица.
Разбрах, че ме изпитва, но не знаех как.
— Добре.
Когато яздех с шиавоните и гледах как нашите войници влизаха в боя, аз бях поразен от това колко слаби изглеждаха на фона на цялата маса — кавалерията настъпваше като морска вълна, която се блъска в брега с огромна сила и след това отстъпва назад, прекалено слаба, за да може да отнесе дори мишка или шепата боклуци, загребани в дланите на някое дете. Дори пелтастите с техните стегнати редове и кристални щитове изглеждаха не по-страховити от оловни войничета, подредени на някоя маса. Сега видях колко мощни изглеждат неподвижните съединения на нашия противник, правоъгълници, които съдържаха машини с големината на крепости и стотици хиляди войници, стоящи рамо до рамо.
Но на екрана на пулта за управление можех да погледна зад визьорите на шлемовете им и цялата тяхна твърдост и смелост се стопиха в някакъв вид ужас. В редовете на пехотата стояха старци и деца, както и някои, които ми заприличаха на идиоти. Почти всички имаха безумните и гладни лица, които вече бях видял, и си спомних човека, който излезе от карето си и хвърли копието си в небето, докато умираше. Извърнах се.