— Аз, Севериън, също съм предател — признах аз и за първи път подробно му разказах за това как спасих Водалус и за пира, на който после бяхме заедно.
Когато завърших, той кимна.
— По-голямата част от верността ти към Водалус идва, разбира се, от шателената. Част от нея си възприел, когато е била жива, но по-голямата — след смъртта й. Сигурен съм, че въпреки цялата ти наивност по онова време едва ли си помислил, че трупоядците са ти предложили нейната плът съвсем случайно.
— Дори и да е знаел за връзката ми с нея, той просто не би имал време да пренесе тялото й от Несус — протестирах аз.
Самодържецът се усмихна.
— Нима забрави, че преди малко ми разказа как, когато си го спасил, той избягал с флайер като този? От онази гора, която е на не повече от дванадесет левги от Градската стена, той би могъл да отлети до центъра на Несус, да изрови тялото, което е останало непокътнато в ледената почва на ранната пролет, и да се върне за не повече от стража. Всъщност дори не се налага да знае и да бърза толкова много. Докато си стоял затворен от собствената си гилдия, той може да е научил, че шателена Текла, която му е била вярна до смърт, вече не е жива. Като поднесе плътта й на последователите си, той би могъл да укрепи вярата им в своята кауза. Не му е трябвал допълнителен довод, за да вземе тялото й. Несъмнено я е препогребал в сняг в някое мазе или я е скрил в някоя от изоставените мини, които са толкова много в онзи район. Пристигнал си ти, и за да те спечели на своя страна, е наредил да я извадят.
Нещо прелетя прекалено бързо, за да се проследи с поглед. Миг по-късно флайерът се разтресе. По екрана пробягаха искри.
Преди Самодържецът да успее отново да поеме управлението, и двамата бяхме отхвърлени назад. Взривът бе толкова силен, че сякаш ме парализира, и небето избухна в жълт пламък. Веднъж бях видял едно врабче, ударено от камък, пуснат от прашката на Еата — въртеше се във въздуха и падаше, точно като нас, на едната си страна.
Събудих се в тъмнина, сред остър дим и миризмата на свежа земя. За миг или за цяла стража забравих за спасението си и бях убеден, че лежа на бойното поле, където заедно с Дариа, Гуасахт, Ерблон и останалите се бяхме сражавали с асцианите.
Някой лежеше до мен. Чувах дишането му и скърцането и драскането, издаващи движението му. Отначало не им обърнах никакво внимание, а после реших, че това са някакви лешоядни животни, и се изплаших. Още по-късно си спомних какво бе станало и разбрах, че звуците издава Самодържецът, който явно също бе оцелял след катастрофата. Повиках го.
— А, още си жив. — Гласът му бе много слаб. — Страхувах се, че ще умреш… макар че трябваше да се досетя. Не можех да те съживя, а и пулсът ти бе съвсем слаб.
— Забравих! Помниш ли как летяхме над армиите? За известно време го бях забравил! Сега знам какво е да забравяш.
В гласа му се долавяше скрита насмешка.
— Нещо, което ще запомниш завинаги.
— Надявам се, но още докато разговаряме, то избледнява. Изчезва като мъгла, което по същество би трябвало и да е самото забравяне. Какво беше оръжието, което ни свали?
— Не зная. Слушай. Това са най-важните думи в живота ми. Слушай. Ти си служил на Водалус и на мечтата му за обновена империя. Все още желаеш човечеството отново да полети към звездите, нали?
Спомних си нещо, което Водалус ми бе казал в гората.
— Хора от Ърт, плаващи сред звездите, прескачащи от галактика на галактика, господари на дъщерите на слънцето.
— Някога са били такива… и са донесли със себе си на Ърт всички древни войни, и подпалили на младите слънца нови. Дори и те — не можех да го видя, но по интонацията му разбрах, че има предвид асцианите — разбират, че това не трябва да се повтаря. Те желаят човечеството да се превърне в една-единствена личност… една и съща, възпроизведена безброй пъти. Ние искаме всеки да носи в себе си човечеството и всичките му копнежи и желания. Виждал ли си стъкленицата, която нося на врата си?
— Да, много пъти.
— В нея има настойка от рода на алзабото, вече разбъркана и поставена в състояние на суспензия. Вече съм студен от кръста надолу. Скоро ще умра. Но преди това… ти трябва да я използваш.
— Не те виждам. И едва мога да помръдна.
— И въпреки това ще намериш начин. Нищо не забравяш и затова трябва да си спомняш онази нощ, когато дойде в моя Лазурен дом. Тогава имах и друг посетител. Някога бях служител в Дома на Абсолюта… Затова ме мразят. Ще мразят и теб заради онова, което си бил. Пеонът, който ме обучи, е бил петдесет години пчелар. Знаех какъв е в действителност, защото го бях срещал и по-рано. Той ми каза, че ти си избраният… следващият. Не вярвах, че ще стане толкова скоро…