Гласът му затихна и аз запълзях пипнешком към него. Ръката ми напипа неговата.
— Използвай ножа — прошепна той. — Намираме се в тила на асцианите, но вече повиках Водалус да те спаси… чувам тропота на конниците му.
Думите бяха толкова тихи, че едва ги чувах, макар че ухото ми бе на педя от устата му.
— Почивай — казах му аз. Помислих, че бълнува — знаех, че Водалус го мрази и иска да го унищожи.
— Аз съм негов шпионин. Това е едно от задълженията ми. Той привлича предателите… Аз научавам кои са те, какво правят и какво мислят. Аз съм един от неговите хора. Сега му казах, че Самодържецът е в капан в собствения си флайер и му казах къде се намираме. Преди това… той беше… мой телохранител.
Сега и аз чух звука на приближаващи стъпки. Вдигнах ръка, като се мъчех по този начин да дам сигнал. Ръката ми напипа нещо меко и разбрах, че флайерът се е преобърнал и ни е скрил под себе си като някакви жаби.
Разнесе се трясък и скърцане на разкъсван метал. Корпусът поддаде и през отвора нахлу лунна светлина, ярка като дневната, но зелена като листата на върба. Видях Самодържеца. Рядката му бяла коса бе потъмняла от засъхналата кръв.
Над него имаше някакви силуети — зелени сенки, гледащи надолу към нас. Лицата им бяха невидими, но знаех, че тези проблясващи очи и тесни глави не принадлежат на последователи на Водалус. Трескаво затърсих пистолета на Самодържеца. Хванаха ръцете ми, вдигнаха ме и когато ме изнесоха навън, не можех да не се сетя за мъртвата жена, която видях как измъкват от гроба й в некропола — флайерът беше паднал на мека почва и наполовина се бе забил в земята. Там, където бе уцелила асцианската мълния, корпусът бе пробит и се виждаше кълбо разкъсани жици. Металът бе изкривен и обгорен.
Нямах много време за гледане. Онези, които ме бяха заловили, ме преобръщаха и един по един опипваха лицето ми с ръце. Опипваха с пръсти плаща ми, сякаш никога не бяха виждали дреха. С големите си очи и хлътналите си бузи, тези евзони много приличаха на пехотата, срещу която се сражавахме, но макар че между тях имаше жени, не забелязах старци и деца. Вместо броня носеха сребристи шапки и ризи, а в ръцете си държаха жезли със странна форма, които бяха толкова дълги, че, подпрени на земята, дулата им стърчаха над главите на носещите ги.
Видях, че измъкват и Самодържеца.
— Засекли са съобщението ти, сир.
— Няма значение, стигнало е, където трябва — беше прекалено слаб, за да посочи, но проследих погледа му и миг по-късно различих на фона на луната някакви летящи обекти.
Стигнаха до нас толкова бързо, сякаш летяха със скоростта на лъчи. Главите им приличаха на черепи на жени, заоблени и бели, покрити с митри от кост и с удължени като клюнове челюсти с остри зъби. Имаха криле и перата им бяха толкова огромни, че сякаш изобщо нямаха тела. Размахът им бе най-малко двадесет лакътя. Когато ги размахваха, не издаваха никакъв звук, но далеч отдолу усетих поривите на вятър.
(Веднъж си бях представял как подобни създания унищожават горите на Ърт и изравняват градовете й. Дали моите мисли не ги бяха породили?)
Сякаш измина много време преди асцианските евзони да ги забележат. Тогава двама или трима стреляха едновременно, мълниите се пресякоха в едно от съществата и го разкъсаха на парчета, след това още едно и още едно. За миг светлината изчезна, нещо студено и меко удари лицето ми и ме събори.
Когато отново можех да виждам, около половин дузина асциани бяха мъртви, а останалите стреляха нагоре по цели, които почти не можех да забележа. От тях падна нещо белезникаво. Помислих, че може да експлодира, и закрих глава, но вместо това корпусът на разбития флайер зазвъня като цимбал. Тяло — човешко тяло, счупено като кукла — го удари, но нямаше никаква кръв.
Един от евзоните опря оръжието си в гърба ми и ме блъсна напред. Други двама подкрепяха Самодържеца, както неотдавна ме бяха подкрепяли жените — котки. Открих, че съм изгубил всякакво чувство за ориентация. Макар че луната продължаваше да свети, облаците бяха скрили почти всички звезди. Напразно се мъчех да намеря съзвездието, състоящо се от кръст и три звезди, което неизвестно защо се наричаше „Осмицата“ и беше завинаги увиснало над южния лед. Някои от евзоните продължаваха да стрелят, когато между нас удари ярка стрела или копие и избухна в ослепително бели искри.