— Това е всичко — прошепна Самодържецът.
Търках очи и се препъвах, но успях да го попитам какво иска да каже.
— Не виждаш ли? Нищо повече не могат да направят. Нашите приятели отгоре… приятелите на Водалус, мисля… не са знаели, че противникът ще е толкова добре въоръжен. Вече няма да има точни изстрели, а след като онзи облак закрие лунния диск…
Стана ми студено, сякаш леденият планински вятър измести топлия въздух около нас. Преди малко бях в отчаяние от мисълта, че се намирам сред тези измършавели войници. Сега бих дал всичко, ако някой можеше да ми гарантира, че ще остана с тях.
Самодържецът се намираше от лявата ми страна, отпуснал се върху двамата евзони, които бяха преметнали дългите си жезли на гръб. Докато гледах, главата му увисна на една страна и разбрах, че е изгубил съзнание или е мъртъв. Жените — котки го бяха нарекли „Легион“ и нямаше нужда от особен интелект, за да се свърже титлата му с онова, което ми бе казал в разбития флайер. Както Текла и Севериън се бяха съединили в мен, така сигурно в него се бяха обединили множество личности. Още от вечерта, когато го видях за първи път, когато Рош ме бе завел в Лазурния дом (чието странно име може би започвах да разбирам едва сега), аз чувствах колко сложна е мисълта му — по същия начин, по който усещаме дори на лошо осветление сложността на мозайката, милиардите безкрайно малки частици, които се комбинират, за да изобразят светещото лице и широко отворените очи на Новото слънце.
Беше казал, че аз съм онзи, който ще го наследи, но колко дълго щеше да бъде управлението ми? Бях изпълнен от амбиция, колкото и абсурдна да бе тя за един пленник, който бе толкова ранен и слаб, че една стража почивка на твърдата трева би му се сторила същински рай. Каза, че трябва да ям от плътта му и да погълна настойката, докато е още жив. И обичайки го, аз бих изтръгнал собствената си плът от ръцете на противниците си, стига да имах силата за това, за да изискам разкоша, великолепието и властта. Бях Севериън и Текла едновременно, и може би и окъсаният чирак на палачите, без сам да знае, страстно бе желал тези неща повече от младата ликуваща, държана в плен в двора. Знаех какво е чувствала бедната Кириака в градините на архонта; и все пак ако чувстваше онова, което сега чувствах аз, сърцето й сигурно би се пръснало.
Миг по-късно не желаех нищо. Някаква част от мен ревниво пазеше уединението, в което не бе допусната дори Доркас. Дълбоко вътре в ъгълчетата на мозъка ми, в съединяването на молекулите се бяхме съединили аз и Текла. Проникването на другите — на десетките или може би хиляди други, съставящи личността на Самодържеца — щеше да прилича на тълпата от градския пазар, нахлула в будоар. Прегърнах сърдечната си приятелка и почувствах, че и мен ме прегръщат.
Луната започна да изчезва, сякаш някой постепенно дърпаше невидима ръчка и стесняваше прозорчето й, след което изчезна съвсем. Асцианите изстреляха със своите жезли решетки от люляк и хелиотроп, лъчите се понесоха високо в небето и пробиха облаците като цветни топлийки, но без резултат. Задуха вятър — внезапен и горещ, и след това стана нещо, което бих могъл да нарека единствено проблясък на черното. Самодържецът изчезна и нещо огромно се спусна към мен. Хвърлих се на земята.
Може би съм паднал, но не го помня. За миг ми се стори, че се нося във въздуха, завъртам се, издигам се нагоре и светът под мен е само една тъмна нощ. Някаква съсухрена ръка, твърда като камък и три пъти по-голяма от човешка, ме беше хванала през кръста.
Плъзгахме се настрани, обръщахме се, накланяхме се, спускахме се по наклонена плоскост във въздуха, след това уловихме издигащ се въздушен поток и се заизкачвахме, докато кожата ми не започна да пари от студ. Когато извърнах шия, за да погледна нагоре, видях белите, нечовешки челюсти на създанието, което ме носеше. Беше кошмарът, който сънувах няколко месеца по-рано, когато споделях леглото на Баландерс, макар че в съня си яздех чудовището. Защо бе тази разлика между съня и действителността, не мога да кажа. Изкрещях (не зная какво), нещото над мен отвори приличащия си на ятаган клюн и изсъска.
Някъде също отгоре се разнесе женски глас.
— Сега сме квит — все още си жив.
26.
Над джунглата
Кацнахме на светлината на звездите. Беше като пробуждане. Имах чувството, че над мен е останало не небе, а страна на кошмари. Подобно на падащ лист, огромното същество започна да се спуска по стесняващи се кръгове през райони с все по-топъл въздух, докато не усетих миризмата на Градината на джунглата — смесица от зеленина и гниещо дърво с парфюма на големи безименни цветя.