Тъмната глава на зикурата се издигаше над дърветата, които бяха прорасли от рушащите се стени, подобно на гъби от мъртво дърво. Кацнахме отгоре съвсем леко и веднага се появиха факли и се чуха развълнувани гласове. Още не бях на себе си от редкия леден въздух, който дишах само преди малко.
Ноктите, които ме държаха толкова дълго, се смениха с човешка ръка. Тръгнахме надолу по тераси и стълби от разбити камъни, докато най-сетне не се озовах пред огън. От другата му страна видях красивото не усмихващо се лице на Водалус и сърцевидното лице на съпругата му Теа, нашата половин сестра.
— Кой е този? — попита Водалус.
Опитах се да вдигна ръце, но ме държаха.
— Господарю, трябва да ме познаваш.
— Това е ценен човек, убиецът на брат ми — разнесе се зад гърба ми гласът, който бях чул, докато се носех във въздуха. — Заради него аз и слугата ми Хетор работехме за теб.
— Тогава защо ми го водиш? — попита Водалус. — Твой е. Да не си мислила, че ако го видя, ще се отметна от уговорката ни?
Може би бях по-силен, отколкото ми се струваше. Може би просто използвах момента, че човекът от дясната ми страна изгуби равновесие. Както и да е, успях да се извъртя и да го бутна в огъня. Краката му изпратиха във въздуха червени горящи искри.
Аджиа стоеше зад мен, гола до кръста. До нея беше Хетор, поставил ръце на гърдите й и показващ всичките си гнили зъби. Мъчех се да избягам. Тя ме удари с отворена длан — бузата ми се разкъса, усетих ужасна болка, след което потече топла кръв.
Оттогава научих, че оръжието се нарича „луцива“ и че Аджиа го носеше, защото Водалус бе забранил на всички, с изключение на собствения си телохранител да носят оръжие в негово присъствие. Не представлява нищо особено — малка пръчка с халки за палеца и безимения пръст и четири или пет извити остриета, които могат да се скрият в дланта. Малцина обаче оцеляват от удара му.
Аз бях един от тези малцина и след два дни станах на крака и открих, че съм затворен в някаква гола стая. Може би за всеки човек съществува стая, която той познава най-добре от всички други — за затворниците тази стая е винаги килията. Аз, който работих толкова време от другата страна, разнасяйки подноси с храна на обезобразените и полудели клиенти, сега познах собствената си килия. Никога не разбрах какво е представлявал зикуратът навремето. Може би наистина е бил затвор. Или пък храм или ателие на някакво забравено изкуство. Килията ми беше два пъти по-голяма от онази, в която бях под кулата на палачите — шест крачки широка и десет дълга. Вратата от някаква древна блестяща сплав бе опряна на стената — безполезна за надзирателите на Водалус, защото не можеха да я заключат. Входът бе затворен от нова врата, грубо скована от някакво подобно на желязо дърво. Никога не бе мислено за прозорец. Ролята му се изпълняваше от един кръгъл отвор в стената, не по-голям от ръката ми. През него в килията влизаше малко светлина.
Изминаха още три дни, преди да събера достатъчно сили да скоча, да се изтегля нагоре и да погледна навън. Когато този ден настъпи, видях зелен хълмист пейзаж, осеян с пеперуди. Гледката бе толкова изненадваща, че реших, че съм полудял, и изгубих опора. Както разбрах по-късно, това били върховете на дърветата, които разстилаха на височина десет чейна поляните си от листа, достъпни единствено за птиците.
Някакъв старец с умно и зло лице ми бе превързал бузата и бе сменил бинтовете на крака ми. По-късно доведе едно тринадесетинагодишно хлапе, свърза неговата кръвоносна система с моята и започна да ми прелива кръв, докато устните на момчето не станаха с цвят на олово. Попитах стария лекар откъде е. Той очевидно реши, че съм тукашен.
— От един голям град на юг, в долината на една река, събираща водите си от студените земи. Казва се Гиол и е по-дълга от вашата, макар че течението й не е толкова буйно.
— Много си умел — казах аз. — Никога не съм чувал за лекар, който да може да прави такива неща. Вече се чувствам добре и бих искал да спреш преди момчето да умре.
Старецът го ощипа по бузата.
— Ще се оправи бързо. Тъкмо навреме, за да стопли леглото ми. На неговата възраст винаги става така. Не, не е, каквото си мислиш. Аз само спя до него, защото нощното дишане на младежите действа възстановяващо на хора на моята възраст. Разбираш ли, възрастта е болест и можем да се надяваме да я преболедуваме по-леко. Как е раната ти?