Нищо не можеше да ме убеди толкова пълно, колкото отрицанието му — дори признанието, което би могло да се корени в някакво по-перверзно желание поне външно да се изкара потентен. Казах му истината — че не си чувствам дясната буза, ако не се брои слабото, но дразнещо като сърбеж парене. Чудех се кое ли от задълженията си това нещастно момче мрази най-много.
Старецът свали превръзката и ми наложи втори компрес от смърдящия кафяв мехлем, който бе използвал и преди.
— Ще мина отново утре — каза той. — Макар че не мисля, че отново ще имаш нужда от помощта на Мамас. Оправяш се добре. Нейна ликуваща милост — той кимна, за да покаже, че тази иронична титла се отнася до Аджиа, — ще е изключително доволна.
Колкото се може по-небрежно казах, че се надявам другите му пациенти да се справят също тъй добре.
— Имаш предвид доносчика, когото доведоха с теб ли? Той е толкова добре, колкото можеше да се очаква. — Докато говореше, се извърна, за да не видя изплашеното му изражение.
С надеждата да му повлияя и по този начин да успея някак да помогна на Самодържеца, започнах гръмко да възхвалявам неговите умения, като завърших с признанието, че не мога да разбера защо един толкова добър лечител работи за недостойни хора.
Той ме изгледа втренчено и лицето му стана сериозно.
— Заради знанието. Човек с моята професия не може да научи никъде другаде толкова много.
— Имаш предвид яденето на мъртъвци ли? Аз също съм участвал в това, макар че сигурно не са ти го казали.
— Не, не. Учените хора — особено тези с професия като моята — практикуват това навсякъде и обикновено с по-добър ефект, тъй като по-добре познаваме нашите субекти и се ограничаваме с тъканите, в които спомените се запазват най-добре. Знанието, които търся, не може да се постигне по този начин, тъй като никой от наскоро умрелите не го е притежавал. А може би никой никога не го е притежавал…
Той се облегна на стената и сякаш освен на мен говореше и на някой друг, но този някой оставаше невидим.
— Стерилната наука на миналото не е довела до нищо друго, освен до изтощаването на планетата и унищожаването на расите й. Тя била основана на желанието да се експлоатират грубите енергии и материалните субстанции на вселената, без оглед на техните предпочитания, антипатии и крайното им предназначение. Виж! — Той посочи слънчевия лъч, който проникваше през високия кръгъл прозорец. — Ето я светлината. Ти ще кажеш, че тя не е живо същество, но пропускаш, че тя е нещо повече, а не по-малко. Тя изпълва вселената, без да заема пространство. Тя храни всичко, макар че сама тя се храни от разрушението. Ние твърдим, че имаме власт над нея, но това не е ли само защото тя ни отглежда като източник на храна? Не е ли възможно дърветата да растат, за да бъдат подпалени, а мъжете и жените да съществуват само за да палят огньове? Не е ли възможно нашите твърдения, че владеем светлината, да са толкова абсурдни, колкото и на пшеницата, ако заяви, че владее нас, защото заради нея орем земята и й помагаме да се сноши с Ърт?
— Добре казано — признах аз. — Но не е по темата. Защо служиш на Водалус?
— Такова знание не се постига без експерименти. — Той се усмихна и докосна рамото на момчето. Привидяха ми се деца в пламъци. Надявам се да не съм прав.
Срещата ни стана два дни преди да се набера и да погледна през прозореца. Старецът не се появи повече. Не зная дали бе изпаднал в немилост, пратен някъде другаде или просто бе решил, че нямам нужда от услугите му.
Веднъж дойде Аджиа и застанала между две въоръжени жени на Водалус, плю в лицето ми и описа мъченията, които са ми подготвили двамата с Хетор. Само чакали да се възстановя напълно, за да ги издържа. Когато приключи, съвсем чистосърдечно й обясних, че съм прекарал по-голямата част от живота си в асистиране на доста по-ужасяващи операции и я посъветвах да си осигури опитни помощници. Тя си тръгна.
След това няколко дни бях оставен на мира. Всеки път, когато се събуждах, се усещах почти друг човек — в самотата тъмните интервали на съня бяха почти достатъчни, за да ме лишат от чувството за индивидуалност. Но всички Севериъновци и Текли жадуваха за свобода.
Оттеглянето в спомените бе лесно. Правехме го често, като изживявахме отново онези идилични дни, когато двамата с Доркас пътувахме към Тракс, игрите, които играехме в лабиринта със стени от храсти зад вилата на баща ми и в Стария двор, дългия път надолу по Адамнийската стълба заедно с Аджиа, преди да стане мой враг.