Всеки от нас се превърна в слънце. Обикалящите черепи от слонова кост бяха нашите планети. Казах, че нямаше музика, но това не бе съвсем вярно, тъй като при въртенето си черепите издаваха приятен тих звук от преминаването на въздуха през очните кухини и зъбите. Онези с кръгли очни кухини държаха един почти стабилен тон, със съвсем малки отклонения при въртенето около собствената си ос. Песните на черепите с елипсовидни кухини се засилваха и отслабваха в зависимост от промяната на разстоянието им от мен.
Колко сме глупави, за да виждаме в тези празни очни кухини и мраморни калоти единствено смъртта. Колко много приятели са сред тях! Кафявата книга, която носех със себе си чак дотук, единственото нещо от кулата Матачин, което е с мен и до днес, е била съшита, отпечатана и измислена от мъже и жени с такива костеливи лица. А ние, погълнати от водовъртежа на техните гласове, от името на онези, които вече са минало, предлагаме себе си и настоящето на ярките лъчи на Новото слънце.
И все пак в този момент, обкръжен от най-съдържателен и величествен символизъм, не можех да не се замисля за това колко различна бе действителността, когато напуснахме зикурата на следващия ден след разговора ми с Водалус и вървяхме (аз — под охраната на шест жени, които понякога бяха принудени да ме носят) през убийствената джунгла цяла седмица, а може би и по-дълго. Не знаех (и все още не зная) дали бягахме от армиите на Общността, или от асцианите, които бяха съюзници на Водалус. Може би просто се опитвахме да достигнем основните части на метежниците. Моите стражи се оплакваха от влагата, която капеше от дърветата и разяждаше като киселина оръжията и доспехите им, както и от задушаващата горещина. Аз не усещах нито влагата, нито горещината. Спомням си как веднъж погледнах надолу към бедрото си и с изненада открих, че кожата е паднала и е оголила мускулите ми, подобно на стегнати върви. Можех да видя движението на колянната си става, както човек гледа колелата и предавките на някоя мелница.
Старият лекар вървеше с нас и ме посещаваше по два или три пъти на ден. Отначало се опита да поддържа превръзката на лицето ми суха. Когато видя, че усилията му са безполезни, я махна и се задоволи да намаже раните по лицето с мехлема си. След това някои от моите пазачки престанаха да поглеждат към мен, а ако трябваше да ми кажат нещо, го правеха със сведени очи. Други сякаш се гордееха със способността си да издържат гледката на обезобразеното ми лице, заставаха пред мен с разкрачени крака (явно считаха подобна поза за войнствена) и с нарочна небрежност поставяха лявата си ръка на дръжката на оръжието си.
Разговарях с тях всеки път, когато можех. Не защото ги желаех — болестта, която дойде заедно с раните ми, ме лиши от всякаква похот — а защото насред движещата се колона изпитвах някаква особена самота. Не съм бил толкова сам нито в разкъсвания от войната север, нито дори когато бях заключен в килията на древния зикурат. Освен това в едно закътано ъгълче на мозъка ми продължаваше да витае абсурдната мисъл за бягство. Питах ги за всякакви неща, за които биха могли да покажат някакви знания, и непрекъснато се учудвах колко рядко съвпадаха възгледите ни. Никоя от шестте не се бе присъединила към Водалус, защото разбираше разликата между възстановяването на прогреса, който той се опитваше да олицетворява, и стагнацията на Общността. Три просто бяха тръгнали след мъже от хората му; две бяха дошли с надеждата да получат отмъщение за някакви лични обиди, а една бягаше от омразния си втори баща. Всички, освен последната съжаляваха за постъпката си. Никоя нямаше ясна представа къде се намираме и накъде вървим.
Водачи на колоната бяха трима диваци — двама младежи, които може би бяха братя или дори близнаци, и един по-възрастен мъж, чието лице, изкривено както от възрастта, така и, предполагам, от някакво уродство, бе непрекъснато скрито зад гротескна маска. Въпреки различната си възраст, те всички ми напомняха за голия мъж, когото навремето бях видял в Градината на джунглата. Бяха голи като него, със същата тъмна кожа с метален оттенък и със същите прави коси. Двамата млади носеха церботани, по-дълги от разперените им ръце, както и торби със стрелички, изплетени ръчно от див памук и украсени с горена умбра, получена несъмнено от сока на някакво растение. Възрастният имаше палица, на която се подпираше, украсена отгоре с изсушена маймунска глава.