В една закрита носилка далеч напред в колоната носеха Самодържеца, за когото така и не успях да разбера от лекаря дали е жив. Една нощ, когато пазачките ми бъбреха помежду си, а аз седях свит до малкия ни огън, видях как старият водач (не можех да го объркам с никой друг заради прегърбената му фигура и впечатлението за несъразмерно голяма глава, създадено от маската) доближава носилката и се вмъква под покривалото. След известно време излезе и бързо се отдалечи. Казваха, че старецът е „утурунку“ — шаман, който може да се превръща в тигър.
Няколко дни след като бяхме напуснали зикурата, без да срещнем нищо, което да прилича на път или пътека, се натъкнахме на купища тела. Бяха асциани, разсъблечени и без никакво снаряжение, сякаш мършавите им тела бяха паднали тук направо от небето. Сториха ми се мъртви от цяла седмица. Но несъмнено разлагането бе ускорено от влагата и горещината, така че изминалото време сигурно бе много по-малко. Само в някои случаи можеше да се определи причината за смъртта им.
Дотогава почти не бяхме срещали животни, по-едри от гротескните бръмбари, които бръмчаха през нощта около огньовете ни. Птиците, които чувахме високо в дърветата, си оставаха невидими, а ако прилепите-кръвопийци ни навестяваха, то черните им криле не се виждаха в обгръщащата ни тъмнина. Сега сякаш се движехме през цяла армия от най-различни животни, които се събираха покрай пътеката от тела, подобно на мухи върху тялото на умряло добиче. Рядко минаваше стража, без да чуем хрущенето на кости, строшавани от нечии могъщи челюсти. Нощем тъмнината, обкръжаваща малките ни огньове, се нарушаваше от светенето на зелени и червени очи, някои от които се намираха на цели две педи едно от друго. Макар и да изглеждаше невероятно тези хищници, преяли с мърша, да се опитат да ни безпокоят, моите пазачки удвоиха постовете си, а онези, които лягаха да спят, оставаха в броните си и с куртелаксите в ръце.
С всеки изминат ден труповете ставаха все по-свежи, докато накрая започнахме да срещаме и живи хора. Някаква обезумяла жена с остригана коса и горящи очи с препъване доближи колоната точно пред нас, изкрещя нещо, което никой не разбра, и побягна сред дърветата. Чувахме викове за помощ, писъци и несвързани бълнувания, но Водалус не позволи на никого да се отклонява и следобеда на същия ден потънахме в асцианската орда — по същия начин, по който преди бяхме потънали в джунглата.
Колоната ни се състоеше от жените и провизии, самият Водалус и неговото домочадие, както и от неколцината му помощници със своите хора. Като цяло със сигурност не бяхме повече от една пета от силите му. Но дори тук да бяха всички бунтовници, които можеше да събере под знамето си, и всеки воин да се умножеше по сто, на фона на това множество те все така щяха да представляват просто капка вода във водите на Гиол.
Онези, които срещнахме отначало, бяха пехотинци. Спомних си, че Самодържецът ми бе казал, че оръжията им се раздават непосредствено преди сражението. Но ако това бе вярно, явно офицерите им бяха решили, че в момента се води сражение, или ще започне всеки момент. Видях хиляди хора, въоръжени с рансиери, и отначало си помислих, че цялата им пехота е въоръжена по този начин. Привечер обаче настигнахме други хиляди, които носеха демилуни.
Тъй като се придвижвахме по-бързо от тях, навлязохме дълбоко в армията им. Обаче се установихме на лагер преди тях и през цялата нощ, докато най-после не заспах, чувах дрезгавите им викове и шума от стъпките им. На сутринта отново се намирахме сред мъртъвци и умиращи и измина цяла стража или повече, докато настигнем първите нестройни редици.
Асцианските войници демонстрираха твърдост и сляпо подчинение на реда — нещо, което не съм виждал другаде и ми се струва, че се корени не в духа или дисциплината такива, каквито ги приемах аз. Те сякаш се подчиняваха просто защото не можеха да си представят някакъв друг възможен начин на поведение. Нашите войници почти винаги носят по няколко оръжия — най-малкото енергийно оръжие и дълъг нож (сред шиавоните аз единствен нямах такъв нож като допълнение към сабята). Ни никога не видях асцианин с повече от едно оръжие. Повечето от офицерите им пък не носеха абсолютно нищо, сякаш се гнусяха от самата идея, че могат лично да влязат в сражение.