29.
Самодържецът на общността
Към средата на деня отново изпреварихме всички, които бяхме изпреварили и предишния ден, и стигнахме някакъв обоз. Мисля, че всички бяха поразени при откритието, че тази огромна войска, която бяхме видели, не е нищо повече от ариергард на армия, която е невъобразимо по-голяма.
Като впрегатни животни асцианите използваха уйнитатери и платибелодонти. Сред тях крачеха и шесткраки машини, очевидно, построени със същата цел. Доколкото можех да видя, водачите не правеха разлика между машините и животните. Ако животното се строполяваше и не можеше да бъде накарано да се изправи, или пък някоя машина се счупеше, товарът се прехвърляше върху най-близките наоколо. Асцианите, изглежда, не си правеха труда да заколят животните заради месото им или да поправят машините, за да ги разглобят и да вземат здравите им части.
Късно следобед колоната ни изведнъж силно се развълнува, макар че нито аз, нито стражите ми не разбраха каква е причината. Самият Водалус забързано мина покрай нас, съпроводен от няколко свои лейтенанти, а след това между началото и края на колоната засноваха хора. Когато дойде вечерта, не си устроихме лагер, а продължихме да се тътрим напред заедно с асцианите. Раздадоха факли и тъй като нямах оръжие и вече бях малко укрепнал, взех по една в ръка и се почувствах едва ли не началник на шестте меча, които ме съпровождаха.
Спряхме някъде към полунощ. Стражите ми събраха дърва и запалихме огъня с една от факлите. Тъкмо се канехме да легнем да спим, когато видях как един вестоносец нареди на носачите на покритата носилка пред нас да станат и ги прати да продължат да се спъват напред. Скоро след като се скриха от погледите ни, вестоносецът се върна и бързо размени шепнешком няколко думи с пазачките ми. Моментално ми завързаха ръцете (което не се бе случвало, откакто Водалус преряза вървите) и забързахме след носилката. Подминахме началото на колоната, отбелязано с малката шатра на шателена Теа, без да се спираме, и скоро се загубихме сред милиардите асциани от основните им части.
Главният им щаб представляваше метален купол. Предполагам, че сигурно можеше да се сгъва и да се прибира като палатка, но изглеждаше солиден като сграда. Отвън бе черен, но когато една от страните му се отвори, за да ни пропусне, отвътре бе осветен от бледа светлина, която ми се стори магьосническа. Водалус бе там, изпънат и почтителен. До него се намираше носилката и през вдигнатите й завеси се виждаше неподвижното тяло на Самодържеца. В центъра на купола около ниска маса седяха три жени. Никоя от тях не гледаше нито Водалус, нито носилката, нито мен, ако се изключеха един-два случайни погледа. Пред себе си имаха купища листа, но не гледаха дори тях, а седяха, без да откъсват очи една от друга. На външен вид много приличаха на останалите асциани, с тази разлика, че погледите им не бяха чак толкова безумни и изглеждаха малко по-охранени.
— Ето го — каза Водалус. — Сега и двамата са пред вас.
Една от асцианките каза нещо на останалите на техния език. Двете кимнаха и тя каза:
— Само онзи, който действа против народа, е принуден да крие лицето си.
Настъпи продължителна пауза, след което Водалус ми изсъска:
— Отговори й!
— Какво? Това не беше въпрос.
— Кой е приятел на народа? Онзи, който помага на народа. Кой е враг на народа?
И бързо прибави:
— Отговори дали един от двамата — ти или човекът в безсъзнание — е лидерът на народите от южната част на това полукълбо?
— Не — отговорих аз. Лъжата бе лесна, тъй като от онова, което бях видял, Самодържецът бе всъщност лидер на много малка част от хората в Общността. Тихо прошепнах на Водалус: — Що за глупост е това? Да не би да вярват, че ако бях Самодържецът, щях да им го кажа?
— Всичко, което казваме, се предава на север.
Една от асцианките, която досега бе мълчала, заговори и ни посочи. Когато приключи, трите останаха да седят абсолютно неподвижно. Имах впечатлението, че слушат нечий глас, който не мога да чуя, и че не смеят да помръднат, докато той им говори. Но това може би беше просто игра на въображението ми. Водалус се размърда, аз също промених позата си, за да сваля тежестта от ранения си крак, тесните гърди на Самодържеца равномерно се издигаха и спускаха. Но трите жени оставаха неподвижни, сякаш се бяха превърнали в статуи.