Накрая онази, която бе заговорила първа, каза:
— Всички хора принадлежат на народа.
При тези думи останалите като че ли се отпуснаха.
— Този човек е болен — каза Водалус, като гледаше към Самодържеца. — Той бе мой предан слуга, макар да се опасявам, че това е вече минало. Другият съм обещал на една от последователките си.
— Наградата за жертвата пада върху онзи, който без да мисли за собствената си изгода, предлага на народа онова, което има.
Тонът на асцианката ясно показваше, че по-нататъшните спорове са невъзможни.
Водалус ме погледна и сви рамене, след което се обърна и излезе от купола. Почти веднага влязоха неколцина асциански офицери с камшици.
Бяхме затворени в асцианска палатка, която бе почти два пъти по-голяма от килията в зикурата. Имаше огън, но не и легла и офицерите, които донесоха Самодържеца, просто го хвърлиха на пода. След като успях да развържа ръцете си, се опитах да го наглася малко по-удобно — обърнах го по гръб и изпънах ръцете му покрай тялото му.
Армията около нас бе тиха, или поне толкова тиха, колкото би могла да бъде армия от асциани. От време на време някой изкрещяваше — явно насън, — но през повечето време единственият шум идваше от бавните стъпки на часовите отвън. Не мога да изразя ужаса, който изпитах при мисълта, че ще ме пратят на север към Асция. Да виждам единствено подивелите гладуващи лица на асцианите и до края на дните си да изпитвам на собствения си гръб онова, което ги бе довело до подобно състояние ми струваше по-ужасна участ дори от най-страшните изтезания, които някой от клиентите ни е понесъл в кулата Матачин. Опитах се да повдигна платнището на палатката с мисълта, че часовите не могат да ми направят нищо по-лошо от това да ми отнемат живота, но то бе запоено за земята по някакъв непонятен за мен начин. Всичките четири стени бяха от някакъв подобен на коприна материал, който не можех да разкъсам. Бръсначът на Милес ми бе отнет от моите пазачки преди няколко дни. Вече се канех да се втурна към вратата, когато добре познатият глас на Самодържеца прошепна:
— Чакай.
Отпуснах се на колене пред него, внезапно уплашен, че ни подслушват.
— Мислех, че… спиш.
— Предполагам, че през повечето време съм бил в кома. През останалото се преструвах, за да не може Водалус да ме разпитва. Смяташ да бягаш ли?
— Не и без теб, сир. Сега не. Вече си бях помислил, че си мъртъв.
— Няма да ти се наложи да чакаш дълго… със сигурност не повече от ден. Да, мисля, че това е най-доброто, трябва да избягаш. Отец Инир е заедно с бунтовниците. Той трябваше да ти осигури всичко необходимо и да ти помогне да се измъкнеш. Но ние вече не сме там… нали? Може и да не бъде в състояние да ти помогне. Разтвори робата ми. Първото нещо, което трябва да направиш, е да претърсиш пояса ми.
Направих каквото поиска. Плътта, която докосваха пръстите ми, бе студена като на мъртвец. До левия му хълбок видях дръжка от сребрист метал, не по-дебела от женски пръст. Извадих оръжието. Острието бе не по-дълго от половин педя, но бе дебело, здраво, а подобна острота не бях срещал от времето, когато боздуганът на Баландерс разби на парчета Терминус Ест.
— Още не трябва да тръгваш — прошепна Самодържецът.
— Няма да тръгна, докато си жив — отговорих аз. — Не ми ли вярваш?
— И двамата ще бъдем живи, и двамата ще се махнем оттук. Познаваш мерзостта… — Ръката му хвана моята. — Яденето на мъртъвците, поглъщането на живота им. Но има и още един начин, който не познаваш, и един друг наркотик. Трябва да го вземеш и да погълнеш живите клетки на предния ми мозък.
Сигурно съм се отдръпнал, защото ме стисна малко по-силно.
— Когато лягаш с жена, ти вкарваш своя живот в нейния, така че евентуално да създадете нов. Когато направиш това, което ти заповядвам, моят живот и животът на другите в мен ще продължи да съществува в теб. Клетките ще влязат в твоята нервна система и ще се размножат там. Наркотикът е в стъкленицата на шията ми, а този нож ще разреже черепа ми като шишарка. Имал съм възможност да го изпитам на практика, така че ти го гарантирам. Помниш ли как се закле да ми служиш, когато затворих книгата? Използвай ножа сега и се махай оттук по възможно най-бързия начин.
Кимнах и обещах, че ще го послушам.
— Наркотикът е по-силен от всички останали, които познаваш, и въпреки че другите, освен мен ще бъдат слаби, ще има стотици личности… Ние сме много хора.