— Разбирам — казах аз.
— Асцианите тръгват на разсъмване. Възможно ли е от тази нощ да е останала само една стража?
— Надявам се да преживееш тази нощ, сир, както и още много други. Ще се оправиш.
— Трябва да ме убиеш сега, преди Ърт да завърти лицето си към слънцето. Тогава ще живея в теб… никога няма да умра. Сега съм жив само благодарение на волята си. Силите ме напускат с всяка моя дума.
За мое най-голямо учудване от очите ми бликнаха сълзи.
— Мразех те още от дете, сир. Не съм ти сторил никакво зло, но щях да го направя, ако имах възможност. Сега съжалявам.
Гласът му отслабваше, докато не стана не по-силен от песента на щурец.
— Имал си право да ме мразиш, Севериън. Аз поддържах… също както и ти ще поддържаш… прекалено много неща, които не бяха добри.
— Защо? — попитах аз. — Защо?
Отново се отпуснах на колене.
— Защото всичко останало е още по-лошо. Докато не дойде Новото слънце, ние можем да избираме единствено между злини. Всички са се опитвали и всички са се провалили. Благата да бъдат общи, властта да бъде у народа… всичко. Стремиш се към прогрес? Асцианите го имат. Те са оглушени от него, дотолкова са полудели от смъртта на Природата, че са готови да приемат Еребус и останалите за богове. Ние държим човечеството неизменно… във варварство. Самодържецът пази народа от ликуващите, а ликуващите… пазят народа от Самодържеца. Религията дава на народа утешение. Затворихме пътищата, за да парализираме обществения ред…
Очите му се затвориха. Поставих ръка на гърдите му и едва усетих ударите на сърцето му.
— Докато не се появи Новото слънце…
От това се мъчех да избягам, а не от Аджиа, от Водалус или от асцианите. Колкото се може по-внимателно свалих верижката от врата му, отворих стъкленицата и изпих наркотика. След това с късото твърдо острие направих онова, което трябваше.
Когато всичко приключи, го покрих от главата до петите със собствената му шафранена роба и окачих празната стъкленица на врата си. Действието на наркотика бе точно толкова силно, колкото ме бе предупредил. Ти, който четеш това, сигурно никога не си имал повече от едно съзнание и не можеш да разбереш какво е да имаш две или три, да не говорим за стотици. Мъртвият Самодържец, чието лице бях превърнал в алена каша, отново бе жив. Моите очи и ръце бяха и негови, разбрах работата на пчелните кошери в Дома на Абсолюта и светостта на онези, които се ориентират по слънцето и извличат злато от плодородието на Ърт. Научих за неговия път до Трона на Феникс, до звездите и обратно. Неговият ум се вля в моя и го изпълни с учения, за чието съществуване дори не бях подозирал, със знанията, които му бяха предали другите. Феноменалният свят изглеждаше неясен и смътен, подобно на бегло нахвърлена картина върху пясък, над който се носи и стене вятърът. Не бих могъл да се съсредоточа върху нея, дори и да исках, но и нямах никакво желание да го правя.
Черната тъкан на нашата палатка — затвор стана синьо-сива и горните й ъгли се завъртяха, подобно на призмите на калейдоскоп. Бях паднал, без да забележа, и сега лежах до трупа на своя предшественик, а опитите ми да се изправя се свеждаха единствено до това да удрям с длани земята.
Не зная колко дълго лежах така. Изтрих ножа — вече моя нож — и го прибрах по начина, по който го бе направил той. Ясно си се представях като десетки наложени един върху друг образи, разрязващи палатката и измъкващи се навън в тъмното. Севериън, Текла и още милиарди други бягаха. Видението бе толкова истинско, че понякога ми се струваше, че съм го направил наистина. Но всеки път, когато трябваше да тичам между дърветата, избягвайки изтощените спящи асциани, откривах, че лежа в палатката до покритото с дрехата тяло.
Някой ме хвана за ръката. Реших, че офицерите с камшиците са се върнали, и се опитах да ги видя и да стана, за да избегна ударите. Но в съзнанието ми нахлула хиляди най-различни спомени, подобно на картините, които собственикът на някоя евтина галерия сменя една след друга пред очите ти — надбягване, издигащи се тръби на орган, чертеж с надписани ъгли, жена в каруца.
— Добре ли си? — попита ме нечий глас. — Какво ти е?
Почувствах, че от устните ми капе слюнка, но не можех да произнеса нито дума.
30.
Коридорите на времето
Някой така ме удари, че ушите ми писнаха.