— Какво става? Той е мъртъв. Да не си дрогиран?
— Да. Дрогиран. — Думите произнесе някой друг и след миг го познах — Севериън, младият палач.
Но аз кой съм?
— Ставай. Трябва да се махаме оттук.
— Часовият.
— Часовите — поправи ни гласът. — Трима са. Убихме ги.
Слизах надолу по някаква стълба, бяла като сол, надолу към водни лилии и застояла вода. До мен вървеше почерняло от слънцето момиче с издължени, леко скосени очи. Зад рамото й надзърташе скулптираното лице на един от епонимите. Скулпторът го бе изработил от нефрит и ефектът бе сякаш виждам лице от трева.
— Умира ли?
— Вече ни вижда. Погледни очите му.
Знаех къде съм. Скоро амбулантният търговец щеше да пъхне глава в палатката и да ми каже да се махам.
— Над земята — казах аз. — Каза ми, че ще я видя над земята. Но това бе лесно. Тя е тук.
— Трябва да тръгваме. — Зеленият мъж хвана лявата ми ръка, Аджиа — дясната, и двамата ме изведоха навън.
Изминахме дълъг път, точно както онзи в съня ми за бягството. От време на време прекрачвахме през спящи асциани.
— Стражата им е винаги малобройна — прошепна Аджиа. — Водалус ми каза, че командирите им толкова сляпо изпълняват заповеди, че едва ли могат да си представят едно предателско нападение. По време на война нашите войници често ги изненадват.
Не разбрах и повторих думите й като някое дете:
— Нашите войници…
— Двамата с Хетор няма да се бием повече за тях. И как бихме могли, след като ги видяхме какво представляват? Сега съм с теб.
Отново започнах да откривам себе си. Мислите, които съставяха моя ум, една по една заставаха на местата си. Сега внезапно се досетих за причината за възникването на титлата „самодържец“.
— Искаше да ме убиеш. А сега ме освобождаваш. Би трябвало да ме заколиш. — Пред очите ми мина образа на извития кинжал от Тракс, треперещ в капака на къщата на Каздое.
— Бих могла да те убия много по-лесно. Огледалата на Хетор ми дадоха един червей — не по-дълъг от дланта ти, свети с бял пламък. Трябваше само да го метна и той щеше да те убие и да пропълзи обратно при мен. Така един по един елиминирах стражите ти. Но този зелен човек не би ми го позволил, а и аз не искам. Водалус ми обеща, че агонията ти ще продължи седмици. А на по-малко не съм съгласна.
— Значи ме връщаш при него?
Тя поклати глава и на слабите сиви проблясъци на утрото, проникващи през листата, видях кестенявите й къдри да се разсипват по раменете й — също както в онзи ден, когато вдигаше решетките на прозорците на магазинчето.
— Водалус е мъртъв. Да не би да си мислиш, че бих му позволила да ме излъже и да остане жив? С този червей? Щяха да те отведат. Сега ще те пусна — имам представа накъде ще тръгнеш, а след време пак ще ми паднеш в ръцете. Както вече стана, когато птериопите те отмъкнаха от евзоните.
— Значи ме спасяваш, защото ме мразиш — казах аз и Аджиа кимна. Предполагам, че по същия начин Водалус е мразел онази част от мен, която доскоро беше Самодържец.
Или мразеше представата си за Самодържеца, тъй като беше верен — доколкото бе по силите му — на истинския Самодържец, когото смяташе за свой служител. Като момче работех в кухните на Дома на Абсолюта. Там имаше един готвач, който до такава степен презираше армигерите и ликуващите, за които готвеше, че приготвяше гозбите си с трескаво съвършенство само за да не му се наложи да търпи униженията от оскърбителните им упреци. В крайна сметка стана главен готвач в онова крило. Докато си мислех за него, докосването на Аджиа, което и без това бе съвсем слабо, докато бягахме, съвсем изчезна. Вгледах се, но я нямаше. Бях останал самичък със зеления човек.
— Ти пък какво правиш тук? — попитах го. — За малко да изгубиш живота си в това време. А и нали не ти понася нашето слънце?
Той се усмихна. Макар че устните му бяха зелени, зъбите му белееха и сякаш слабо светеха.
— Ние сме твои деца и сме не по-малко почтени от теб, макар и да не убиваме, за да се нахраним. Ти ми даде половината от своя камък, камъкът, който изгриза желязото и ме освободи. Какво мислиш, че би трябвало да сторя, след като веригата вече не ме държеше?
— Предполагах, че ще се върнеш в своето време — казах аз. Действието на наркотика беше отслабнало достатъчно, за да започна да се опасявам, че разговорът ни ще разбуди асцианските войници. Но засега не виждах никой от тях — само тъмните дървета на джунглата се издигаха към небето.