— Ние се отплащаме на благодетелите си. Тичах напред-назад по коридорите на Времето, за да намеря момент, в който ти също да си затворен, за да мога да те освободя.
Отначало не знаех какво да му отговоря.
— Не можеш да си представиш колко странно се чувствам. Да знам, че някой рови в бъдещето ми, за да намери възможност да ми направи добро. Но сега вече сме квит. Разбира се, даваш си сметка, че не съм ти помогнал с идеята да ми върнеш услугата някой ден.
— Направи го — ти поиска да ти помогна да намериш жената, която преди малко ни остави. Жената, която оттогава си намирал на няколко пъти. Трябва обаче да знаеш, че не бях сам. Има и други търсачи. Ще ти изпратя двама. Освен това все още не сме квит — въпреки че те намерих затворен тук, жената го бе направила също и щеше да те освободи и без моята помощ. Така че ще се видим отново.
С тези думи той пусна ръката ми и пристъпи в онази посока, която така и не видях, докато наблюдавах изчезването на кораба от върха на замъка на Баландерс. Изглежда, можех да видя това място, само ако там има нещо. Той моментално се обърна и се затича. Въпреки тъмнината дълго наблюдавах бягащата му фигура, осветена от равномерно пулсиращи проблясъци. Накрая той се превърна в малка точка тъмнина. И точно когато очаквах, че точката също ще изчезне, тя започна да се уголемява и у мен се създаде усещането за нещо огромно, носещо се право към мен по странно извития тунел.
Не беше корабът, който бях виждал, а друг, много по-малък. И все пак бе достатъчно голям и когато най-накрая се премести изцяло в полето на нашето съзнание, събори с планширите си няколко големи дървета. Корпусът се разтвори и една рампа, много по-къса от стълбата на флайера на Самодържеца, се спусна надолу и докосна земята.
По нея слязоха учителят Малрубиус и кучето ми Трискъл.
В този миг възвърнах контрола над личността си, която в действителност не управлявах, откакто пих алзабото с Водалус и ядох от плътта на Текла. Това не означаваше, че Текла е изчезнала (а и не можех да искам да изчезне, въпреки че разбирах, че в доста отношения тя бе жестока и глуповата жена), нито пък че е изчезнал моят предшественик и хилядите умове, които се съдържаха в него. Старата, проста структура на моята личност вече не съществуваше — просто новата, сложна структура престана да ме обърква и смущава. Тя бе истински лабиринт, но аз бях стопанинът и дори създателят на този лабиринт и моят отпечатък съществуваше във всяко негово разклонение. Малрубиус ме докосна, после пое дланта ми и леко я постави върху студената си буза.
— Значи си истински — казах аз.
— Не. Ние сме почти онова, за което ни мислиш — силите над сцената. Но не сме съвсем божества. А ти, предполагам, си актьор.
Поклатих глава.
— Не ме ли позна, учителю? Ти ме обучаваше, когато бях момче. А после станах калфа на гилдията.
— И освен това си и актьор. Имаш еднакви основания да се смяташ и за двете. Когато разговаряхме с теб в полето до Стената, ти играеше. Следващия път, когато те срещнахме в Дома на Абсолюта, играеше също. Представлението беше хубаво. Искаше ми се да видя края му.
— Значи си бил сред публиката?
Учителят Малрубиус кимна.
— Като актьор, Севериън, сигурно си разбрал намека, който направих преди малко. Той се отнася за свръхестествената сила, която се персонифицира и излиза на сцената в последното действие, за да осигури щастливия край на пиесата. Казват, че никой не използва този похват, освен лошите драматурзи. Но онези, които твърдят това, забравят, че е по-добре да съществува сила, която да се спусне по въжето и да осигури добрия край, вместо да няма и всичко да свърши зле. Ето ти нашето въже — много въжета, а също и един здрав кораб към него. Качваш ли се на борда?
— Но защо тогава сте в този образ? За да ви се доверя ли?
— Да, ако искаш.
Учителят Малрубиус кимна. Трискъл, който дотогава седеше в краката ми и ме гледаше право в лицето, скочи, пробяга на трите си крака половината разстояние до кораба, спря, размаха остатъка от опашката си и ме погледна с онзи умоляващ поглед, който имат единствено кучетата.
— Зная, че не можеш да бъдеш онова, на което приличаш. Трискъл — може би, но аз гледах погребението ти, учителю. Лицето ти не е маска, но все пак някъде има маска. И под нея ти си онова, което обикновените хора наричат какоген, макар навремето доктор Талос да ми обясни, че предпочитате да се наричате хиеродули.