Малрубиус отново постави ръката си върху моята.
— Нямаше да те заблуждаваме, ако можехме. Но се надявам ти сам да се заблудиш, за свое добро и за доброто на Ърт. Сега умът ти е замъглен от някакъв наркотик — повече, отколкото си представяш — също както беше под властта на съня, когато разговаряхме на онази поляна при Стената. Ако не бе упоен, може би нямаше да имаш смелост да дойдеш с нас, дори и да ни виждаше, дори и здравият ти разум да ти подскажеше, че трябва да постъпиш така.
— Засега здравият ми разум не ме е убедил в това, нито пък в нещо друго. Къде искаш да ме отведеш? И защо? Кой си ти — учителят Малрубиус или хиеродул? — Докато говорех, започвах все по-ясно да забелязвам дърветата, стоящи като войници, които чакат щабните офицери да обсъдят някакъв стратегически въпрос. Все още бе нощ, но мракът изсветляваше, дори и тук.
— Знаеш ли какво означава думата „хиеродул“? Аз съм Малрубиус и не съм хиеродул. По-скоро служа на онези, на които служат и те. „Хиеродул“ означава „свещен роб“. Мислиш ли, че може да има роби без господари?
— И ти ще ме отведеш…
— При Океан, за да запазя живота ти. — Той сякаш прочете мислите ми и затова продължи: — Не, няма да те отведем при любовниците на Абая, които те пазеха и ти помагаха, защото си бил палач и ще станеш Самодържец. Трябва да се страхуваш от нещо много по-лошо. Скоро робите на Еребус, които те държаха затворен, ще разберат, че си избягал. И тогава Еребус ще хвърли тази армия и още много други като нея в самата бездна, за да те хване. Ела.
И ме помъкна по стълбата.
31.
Пясъчната градина
Корабът се управляваше от ръце, които не виждах. Очаквах, че ще се издигнем плавно като флайера или ще изчезнем като зеления човек в някакъв коридор във времето. Вместо това излетяхме нагоре толкова бързо, че ми призля. Някъде наоколо се чуваше звук от чупенето на дебели клони.
— Сега си Самодържец. Знаеш ли го? — Гласът на Малрубиус сякаш се преливаше в свиренето на вятъра.
— Да. Предшественикът ми, чийто разум сега е част от моя, е заел поста по същия начин. Зная тайните пароли, думите на властта, но не съм имал време, за да помисля върху тях. В Дома на Абсолюта ли ме връщаш?
Той поклати глава.
— Не, не си готов. Значи вярваш, че сега знаеш всичко, което е знаел старият Самодържец. Прав си, но това знание още не ти е достъпно и когато започнат изпитанията, ще срещнеш мнозина, които ще те убият, ако се поколебаеш дори за миг. Отгледан си в Цитаделата на Несус — каква е паролата за нейния кастелан? Как могат да се командват маймуночовеците от мината със съкровищата? Кои думи отварят подземията на Тайния дом? Няма нужда да ми ги казваш — всички те са от големите тайни на твоята държава, а и без това са ми известни. Но ти самият можеш ли да ги кажеш, без да ти се наложи да се замислиш?
Изразите, които ми трябваха, съществуваха в главата ми, но въпреки това не успявах да ги изрека. Изплъзваха се настрани като дребни рибки. Накрая можех само да вдигна рамене.
— А има и още едно нещо, което трябва да направиш. Още едно приключение, до водата.
— Какво по-точно?
— Ако ти кажа, няма да е приключение. Не се тревожи. Не е трудно и ще се справиш на един дъх. Но имам да ти обяснявам много неща, а времето не достига. Вярваш ли в идването на Новото слънце?
Потърсих вярата в себе си, както преди малко търсех думите на властта, но и този път резултатът бе същият.
— Така съм бил учен цял живот — отвърнах аз. — Но мисля, че самите учители не вярват — истинският Малрубиус бе един от тях. Така че не мога да кажа дали вярвам, или не.
— Кой е Новото слънце? Човек ли е? Ако е човек, как ще стане така, че всяко растение ще стане още по-зелено, а хамбарите ще се напълнят догоре?
Не ми беше приятно да се връщам на въпроси, които слушах с половин ухо като дете — и то точно сега, когато тепърва започвах да осъзнавам, че съм унаследил цялата Общност.
— Той ще бъде второто въплъщение на Помирителя — негов аватар, носещ справедливост и мир. На картините е изобразен с блестящо лице, подобно на слънце. Аз бях чирак на палачи, а не послушник, и това е всичко, което мога да ти кажа.
Завих се в плаща си, за да се скрия от студения вятър. Трискъл се бе свил на кълбо в краката ми.
— А от какво се нуждае повече човечеството? От справедливост и мир? Или от Ново слънце?
Опитах се да се усмихна.