Сред дърветата от двете страни на пътеката блещукаха светулки и дълго време предполагах, че светлините пред нас са просто още насекоми и затова не ускорявах крачка. След това съвсем неочаквано (както ми се стори) се озовахме под засенчен покрив, където мъже и жени с жълти фенери в ръце се движеха между дълги редици застлани болнични легла. Някаква жена в дрехи, които предположих, че са черни, ни посрещна и ни отведе до някакво друго място, където имаше столове от кожа и рог и в един мангал гореше огън. Чак тогава видях, че роклята й е аленочервена и носи качулка със същия цвят. За миг реших, че е Кириака.
— Приятелят ти е много болен — каза тя. — Знаеш ли какво му е?
И войникът поклати глава и отговори:
— Не. Дори не зная кой е той.
Бях толкова сащисан, че не можах да кажа нищо. Тя ме хвана за ръката, после ме пусна и хвана ръката на войника.
— Има треска. Ти също. От настъпването на летните горещини болестите се увеличават с всеки ден. Трябва да преварявате водата, която пиете, и да се пазите от въшки.
Тя се обърна към мен.
— Освен това имаш множество малки порязвания, някои от които са се инфектирали. Да не са те замеряли с камъни?
— Не аз съм болният — успях да кажа. — Аз доведох приятеля си.
— И двамата сте болни и подозирам, че сте се довели един друг. Чудя се дали щяхте да се доберете дотук поотделно. И така, от камъни ли е? Или от вражеско оръжие?
— От камъни. Оръжието на приятел.
— Както съм чувала, най-лошото нещо е по теб да стреля някой от твоите. Но треската е главният проблем. — Тя се поколеба, местейки погледа си от войника към мен и обратно. — Бих искала да ви сложа да си легнете, но първо трябва да се изкъпете.
Пелерината плесна с ръце и се появи един здравеняк с бръсната глава. Хвана ни за ръцете и ни помъкна нанякъде, след това спря, взе ме на ръце и ме понесе, както аз навремето носех малкия Севериън. След малко бяхме голи и седяхме във вана, водата, в която се стопляше от нагорещени камъни. Здравенякът ни поля с вода, след което ни накара да излезем един по един, за да може да ни остриже с груби ножици. После ни остави да покиснем още известно време.
— Вече можеш да говориш — обърнах се към войника.
Видях го да кима на светлината на лампата.
— Защо тогава не ми говореше, докато идвахме насам?
Той се поколеба и леко сви рамене.
— Мислех за много неща, а и ти самият не говореше много-много. Изглеждаше уморен. Веднъж те попитах дали да не спрем, но ти не отговори.
— На мен ми изглежда точно обратното, но може и двамата да сме прави — казах аз. — Можеш ли да си спомниш какво се е случило с теб, преди да се срещнем?
Отново последва мълчание.
— Не помня дори как съм се срещнал с теб. Вървяхме по тъмната пътека и ти беше до мен.
— А преди това?
— Не зная. Може би музика и дълъг поход. Отначало под слънчевите лъчи, но по-късно в тъмнина.
— Това вървене беше заедно с мен — казах аз. — Помниш ли нещо друго?
— Как летя в тъмното. Да, бях с теб и стигнахме на място, където слънцето висеше точно над главите ни. Пред нас имаше светлина, но когато пристъпих в нея, тя се превърна в тъмнина.
Кимнах.
— Тогава не беше много на себе си. Понякога в горещ ден ти се струва, че слънцето виси точно над теб, а когато се скрие зад някоя планина, ти се струва, че настъпва нощ. Спомняш ли си името си?
Той се замисли, после тъжно се усмихна.
— Май съм го изгубил някъде по пътя. Така казал ягуарът, когато обещал да изведе козата на паша.
Здравенякът с бръснатата глава беше дошъл отново, без да го забележим. Помогна ми да се измъкна от ваната и ми даде кърпа, с която да се избърша, една роба и брезентова торба с моите неща, от която силно миришеше на дезинфектант. Ден по-рано бих изпаднал в безумна ярост, ако Нокътя не е с мен дори за миг. Но тази нощ изобщо не бях разбрал, че го няма, до мига, в който не ми го върнаха и не проверих дали е непокътнат, докато не се озовах на легло под плетен параван. Нокътя блещукаше в ръката ми с мека лунна светлина. А и по форма напомняше лунния сърп. Усмихнах се на мисълта, че бледозеленото му светене е било отражение на слънчевата светлина.