— Струва ми се, че макар и да не е възможно да си старият ми учител, може би съдържаш в себе си личността му, както аз съдържам в себе си личността на шателена Текла. Ако това е така, вече знаеш отговора ми. Когато клиентът е доведен до крайност, той желае единствено топлина, храна и избавяне от болката. Мирът и справедливостта са на второ място. Дъждът символизира благодатта, а слънчевата светлина — милосърдието, но дъждът и слънчевата светлина са по-добри от благодатта и милосърдието. В противен случай биха принизили онова, което символизират.
— В голяма степен си прав. Учителят Малрубиус, когото познаваше, живее в мен, а твоят стар Трискъл — в този Трискъл. Но сега не това е важното. Ако имаме време, ти ще го разбереш, преди да тръгнем. — Малрубиус затвори очи и почеса сивите косми на гърдите си, както правеше навремето, когато бях един от най-младите чираци. — Страхуваше се да се качиш на този малък кораб, дори когато ти казах, че няма да те отнесе далеч от Ърт, нито дори извън твоя континент. Да предположим — само да предположим, — че ти бях казал, че ще отлетим от Ърт, ще минем орбитата на Фалег, която наричате Вертанди, а също и Бетор и Аратрон, ще излезем във външната тъмнина, ще я прекосим и ще се озовем на някое друго място. Би ли се изплашил, след като вече пътуваш с нас?
— На никой не му е приятно да казва, че се страхува. Но да, бих се изплашил.
— Независимо от страха, би ли тръгнал, ако това може да доведе Новото слънце?
Стори ми се, че някакъв леден призрак от бездната вече е сграбчил сърцето ми. Не бях заблуден, нито пък мисля, че той целеше именно това. Ако отговорех с да, това означаваше да предприема подобно пътешествие. Колебливо мълчах. Тишината се нарушаваше единствено от рева на кръвта в ушите ми.
— Не е необходимо да отговаряш, ако сега не можеш.
Ще те попитаме друг път. Но докато не отговориш, не мога да ти кажа нищо повече.
Дълго стоях на странната палуба, от време на време се разхождах и духах измръзналите си пръсти, а около мен се тълпяха всичките ми мисли. Звездите ни наблюдаваха и по едно време ми се стори, че очите на учителя Малрубиус са също две от тях.
Накрая се върнах при него.
— Отдавна исках… ако това ще доведе Новото слънце, бих тръгнал.
— Не мога да ти дам никакви гаранции. Ако само може да доведе Новото слънце, би ли тръгнал? Справедливост и мир, да, но Новото слънце — такъв поток от топлина и енергия върху Ърт, какъвто тя не е виждала от времената, преди да се появи първият човек?
И тук настъпи най-странното събитие в моята и без това доста разтеглена история. Но то не бе отбелязано нито със звук, нито с някакво зрелище, нито пък с появата на говорещо чудовище или гигантска жена. Просто докато го слушах, изпитах същото онова притискане върху гърдите си, което почувствах в Тракс, когато разбрах, че трябва да тръгна на север с Нокътя. Спомних си момичето в колибата.
— Да. Ако може да доведе Новото слънце, бих тръгнал.
— Ами ако там те чака изпитание? Ти познаваше онзи, който бе самодържец преди теб, и накрая дори го обичаше. Той живее в теб. Той мъж ли беше?
— Той бе човешко същество — за разлика от теб, учителю.
— Не те питах това, както много добре знаеш. Беше ли мъж като теб? Половината от диадата мъж — жена?
Поклатих глава.
— Ти ще станеш същия, ако не издържиш изпитанието. Пак ли си готов да тръгнеш?
Трискъл положи покритата си с белези глава на коляното ми. Същински посланик на всички сакати създания — на Самодържеца, който носеше подносите в Дома на Абсолюта и лежеше парализиран в носилката, очаквайки да ми предаде шепнещите гласове в главата си; на Текла, гърчеща се под Обръщача, която преряза вените си и умря под нашата кула — дори аз, който се хваля, че не забравям нищо, почти я бях забравил в този й вид. Може би в крайна сметка именно намирането на Трискъл промени всичко, въпреки че настоявах, че то е без значение. Този път нямаше нужда да говоря. Учителят Малрубиус прочете отговора в очите ми.
— Знаеш за бездните в пространството, наричани от някои „черни дупки“, от които не може да се завърне нито частица материя или светлина. Но досега не си знаел, че тези бездни имат своите противоположности в лицето на „белите фонтани“, през които материята и енергията, отхвърлени от някаква по-висша вселена, изтичат в нашата като безкраен водопад. Ако издържиш изпитанието — ако се реши, че нашата раса е готова отново да навлезе в широките морета на пространството, — такъв бял фонтан ще бъде създаден в самото сърце на нашето слънце.