— А ако се проваля?
— Ако се провалиш, твоята мъжественост ще бъде отнета, за да не можеш да предадеш Трона на Феникс на потомците си. Твоят предшественик също прие предизвикателството.
— И се е провалил. Така излиза според думите ти.
— Да. И въпреки това той е по-храбър от мнозина други, които биват наричани герои. Той първи предприе това пътешествие след много други управления. Последен преди него бе Имар, за когото може би си чувал.
— Но Имар явно също е бил сметнат за негоден. Натам ли отиваме? Зад парапета виждам само звезди.
Учителят Малрубиус поклати глава.
— Не гледаш внимателно. Вече сме близо до целта на пътуването.
Отидох до парапета, като се олюлявах. Мисля, че за нестабилната ми походка вината се дължеше отчасти на движението на кораба; но една друга част несъмнено бе причинена от остатъчното действие на наркотика.
Нощта все още покриваше Ърт, тъй като се движехме бързо в западна посока и разсъмването, което посрещнахме с асцианската армия в джунглата, още не бе стигнало дотук. След малко забелязах, че звездите зад борда започват да се преместват, сякаш без желание и с вълнообразно движение. Имах чувството, че нещо се движи между тях, подобно на вятър в пшеница. Помислих си: „Това е морето…“
— Това е голямото море, наречено Океан — проговори в същия миг учителят Малрубиус.
— Отдавна исках да го видя.
— Скоро ще стоиш на брега му. Попита ме кога ще напуснеш тази планета. Това няма да стане, преди властта ти тук да се затвърди. Когато градът и Домът на Абсолюта ти се подчинят и армиите ти отблъснат нападенията на робите на Еребус. Може би след няколко години. Но може и след десетилетия. Ние двамата ще дойдем да те вземем.
— За тази нощ ти си вторият, който ми обещава бъдещи срещи.
Докато произнасях тези думи, усетих слаб тласък — подобно на лодка, която умело е закарана до кея. Слязох по рампата и стъпих на пясък. Учителят Малрубиус и Трискъл ме последваха. Попитах ги дали няма да останат с мен известно време, за да ми дават съвети.
— Съвсем за малко. Ако имаш още въпроси, задай ги сега.
Сребърният език на рампата вече пълзеше към корпуса. Още не се бе прибрал напълно, когато корабът се издигна и изчезна през онзи пролука в реалността, през която бе избягал и зеленият човек.
— Говореше за мира и справедливостта, които ще донесе Новото слънце. Има ли справедливост в това да бъда викан толкова далеч? Какво е изпитанието, през което трябва да премина?
— Не те вика Новото слънце. Викат те онези, които се надяват да призоват Новото слънце при себе си — отвърна учителят Малрубиус, но не го разбрах. След това накратко ми изложи тайната история на Времето, която е най-голямата от всички тайни и която ще изложа тук на подходящото място. Когато завърши, главата ми се завъртя и се уплаших да не забравя разказа му, защото той бе прекалено голям за обикновен човек и защото най-сетне разбрах, че мъглите наближават и мен, както и другите хора.
— Никога няма да го забравиш. На пира на Водалус каза, че си сигурен, че ще забравиш глупавите пароли, които ти казаха като имитация на думите на властта. Но не ги забрави. Ще запомниш всичко. Запомни също, че не трябва да се страхуваш. Може би краят на епическата епитимия на човечеството наближава. Старият Самодържец ти каза истината — ние не ще тръгнем отново сред звездите, преди да станем подобни на богове, но това време може би вече е близко. В теб може би е постигнат синтез на всички разклоняващи се тенденции на нашата раса.
Трискъл се вдигна за миг на задните си лапи, след което се обърна и побягна по обления в звездна светлина бряг, като разпръскваше малките вълнички, вдигнати от ветреца. Отдалечи се на стотина крачки, спря и ме погледна очакващо.
Понечих да тръгна към него, но учителят Малрубиус ме спря.
— Не можеш да отидеш там, където отива той, Севериън. Зная, че мислиш, че сме някакъв вид какогени. По едно време смятах, че не е разумно да те разубеждавам, но сега трябва да го направя. Ние сме аквастори, същества, създадени и поддържани от силата на въображението и концентрацията на мисълта.
— Чувал съм за подобни неща — казах аз. — Но аз те докоснах.
— Това не означава нищо. Ние сме толкова материални, колкото и повечето наистина фалшиви неща — просто танцуващи във въздуха прашинки. Истински са единствено нещата, които никой не може да докосне, както би трябвало вече да знаеш. Веднъж срещна жена на име Кириака, която ти разказа за големите мислещи машини от миналото. Такава машина има на кораба, с който пътувахме. Тя има способността да гледа в ума ти.