— Значи ти си машина? — Започнах да усещам постепенно засилващо се чувство за самота и смътен страх.
— Аз съм учителят Малрубиус, а Трискъл е Трискъл. Машината погледна в спомените ти и ни откри. Нашият живот в съзнанието ти не е толкова пълен като живота на Текла или на стария Самодържец, но все пак съществуваме там и сме живи, докато си жив и ти. Но в материалния свят съществуваме благодарение на енергията на машината, а обхватът й на действие е само едва няколко хиляди години.
Малрубиус още изричаше финалните думи, а плътта му вече започна да изчезва и да се превръща в светъл прах. За миг проблесна на студената светлина на звездите. След това изчезна. Трискъл остана с мен още мъничко и когато жълтият му кожух стана сребрист и започна да се разпилява на лекия вятър, го чух как излая.
Останах на брега на морето, което така често жадувах да видя. Но въпреки че бях сам, се чувствах щастлив. Вдишвах въздуха, който не прилича на никой друг, и се усмихнах на тихата песен на малките вълни. Сушата — Несус, Домът на Абсолюта и всичко останало, лежеше на изток. На запад се простираше морето. Тръгнах на север, защото не исках да го напускам толкова скоро и защото Трискъл бе изтичал натам. Може би там някъде се намираше великият Абая със своите жени, но морето бе много по-старо и по-мъдро от него. Ние, хората, подобно на всички живи същества, сме дошли от морето. И тъй като не сме могли да го завоюваме, то е завинаги наше. Старото червено слънце изгря от дясната ми страна, докосна вълните с увяхващата си красота и чух крясъците на морските птици.
Когато сенките се скъсиха, вече бях уморен. Раните по лицето и крака ме боляха. Не бях ял нищо от обеда на предишния ден и не бях спал, като изключим транса в асцианската палатка. Щях да си почина, ако можех, но слънцето припичаше, а малките скали покрай брега не предлагаха никаква сянка. Накрая тръгнах по следите на някаква двуколка и открих храсти диви рози, растящи на една дюна. Там спрях и се разположих под сянката им, за да изсипя пясъка от ботушите си — бяха се напълнили през разкъсаните шевове.
Един трън се заби под рамото ми и се откъсна от храста. Остана забит в кожата ми, а при върха му се събра мъничка капчица кръв, не по-голяма от връх на топлийка. Извадих го — и паднах на колене.
Това бе Нокътя.
Идеален, черен и блестящ, точно такъв, какъвто го бях оставил под олтарния камък на Пелерините. Всички клонки на този и на останалите храсти бяха покрити с бели цветове и със същите идеални Нокти. Този, който лежеше в дланта ми, ярко проблесна в момента, в който погледнах към него.
Бях предал Нокътя, но запазих малката кожена торбичка, която му бе ушила Доркас. Извадих я от паласката си и отново я окачих на врата си, отново с Нокътя в нея. И едва сега се сетих, че съм виждал точно такъв храст в Ботаническите градини в самото начало на моето пътешествие.
Никой не може да обясни подобни неща. Откакто отидох в Дома на Абсолюта, съм разговарял с хептарха и с различни акарии. Но те не можеха да кажат почти нищо, освен че може би Несътвореният е избрал да ми се яви в образа на тези растения.
По онова време не се замислях върху това, а се чудех дали не са ни откарали в незавършената Пясъчна градина. Тогава носех Нокътя, макар и да не го знаех — Аджиа вече го бе пъхнала тайно в паласката ми. Възможно ли е да сме пристигнали в незавършената градина, за да може Нокътя, прелетял срещу вятъра на Времето, да отправи своето сбогом? Идеята е абсурдна. Но тогава всички идеи са такива.
Но онова, което наистина ме зашемети — до такава степен, че се олюлях, сякаш бях получил удар — бе мисълта, че ако Вечният принцип се е таял в онзи извит трън, който бях носил толкова много левги, а сега се таи в новия трън (а може би и в същия), тогава той може да се открие във всичко, а и вероятно наистина съществува — във всеки трън на всеки храст, във всяка капка в морето. Този трън е свещеният Нокът, защото всички тръни са свещени Нокти; пясъкът в ботушите ми е свещен, защото е попаднал там от плажа, засипан със свещен пясък. Сенобитите пазят останките на санясините, защото санясините са се приближили до Всесъздателя. Но всичко е близко до Всесъздателя и дори го е докосвало, защото е произлязло от него. Целият свят е реликва. Свалих ботушите си, които бяха пропътували с мен чак дотук, и ги запратих далеч в морето, защото не можех да стъпвам с обувки върху свещената земя.