Выбрать главу

32.

„Самру“

Вървях напред като някаква могъща армия, защото се чувствах в компанията на всички онези, които вървяха вътре в мен. Бях ограден от многобройна охрана, а и аз самият охранявах личността на монарха. В редиците ми имаше жени, весели и мрачни, и деца, които тичаха, смееха се и хвърляха раковини в морето, дразнейки Еребус и Абая.

След половин ден стигнах до устието на Гиол — толкова широко, че отсрещният бряг се губеше в далечината. Между триъгълните острови плаваха кораби с издути платна, подобно на облаци сред планински върхове. Извиках към един, който минаваше недалеч, и помолих да ме откарат до Несус. Сигурно съм изглеждал странно с покритото си с белези лице, разкъсан плащ и толкова мършав, че ребрата ми се четяха.

Независимо от това капитанът изпрати лодка — добрина, която не съм забравил. В очите на гребците й забелязах страх и благоговение. Може би причината бе във вида на наполовина заздравелите ми рани. Но те бяха мъже, виждали множество рани. Тогава се сетих какво почувствах аз, когато за първи път видях лицето на Самодържеца в Лазурния дом — въпреки че не беше висок мъж, а всъщност не бе дори и мъж.

Двадесет дни и двадесет нощи „Самру“ плаваше нагоре по Гиол. Когато имахме възможност, използвахме платната, а в дните без вятър гребяхме — по дванадесет гребла от всяка страна. Този преход бе много тежък за моряците — въпреки че течението е почти незабележимо бавно, то не спира нито за миг, а меандрите на устието са толкова дълги, че понякога често се случва вечерта, когато барабанният бой известява началото на първата вахта, гребецът все още да вижда мястото, от което е тръгнал на сутринта.

За мен пътуването бе приятно като увеселително плаване. Макар че предлагах да работя с платната или да греба с останалите, моряците ми отказваха. Тогава казах на капитана — човек с хитро лице, което подсказваше, че освен плаването не би имал нищо против да направи някоя и друга сделка — че ще му се отплатя много добре, когато стигнем Несус. Той обаче не пожела и дума да се каже на тази тема и твърдеше (подръпвайки мустаците си — жест, който винаги използваше, когато искаше да демонстрира върховна искреност), че присъствието ми само по себе си е достатъчна награда за него и екипажа му. Не вярвам, че са познали, че аз съм техният Самодържец, и поради страх да не попаднем на хора като Водалус внимавах да не давам никакви намеци за това. Но по очите ми и поведението ми сякаш усещаха, че съм адепт.

Случаят с меча на капитана вероятно само засили подозренията им. Беше кракемарт — най-тежкото ръчно оръжие на моряците, с острие, широко колкото дланта ми, силно извито и с гравирани по него звезди, слънца и други знаци, които капитанът не разбираше. Носеше го, когато минавахме покрай някое крайбрежно село или при среща с други кораби — в случаите, когато му се струваше, че трябва да се държи с подобаващо достойнство — а през останалото време го оставяше на малкия квартердек. Намерих го именно там и понеже нямах друга работа, освен да зяпам мачтите и зелената река, извадих половината си точило и започнах да го остря. Скоро капитанът ме видя да проверявам острието с пръст и започна да се хвали с уменията си на фехтувач. Тъй като мечът не достигаше и две трети от тежестта на Терминус Ест и бе с къса дръжка, аз се развеселих от думите му и с удоволствие го слушах в продължение на около половин стража. Случи се тъй, че недалеч от нас имаше навито въже, дебело колкото китката ми. Когато капитанът започна да губи интерес към собствените си приказки, го помолих заедно с помощник-капитана да отмерят около три лакътя и да го задържат разпънато между тях. Мечът премина през въжето, като през косъм. И преди още двамата да си поемат дъх, аз го подхвърлих високо нагоре и го улових за дръжката.

Този случай показваше доста ясно, че силите ми започваха да се завръщат. Едва ли безделието, свежият въздух и простата храна са интересна тема за читателя, но вършат истински чудеса срещу раните и изтощението.

Ако бях поискал, капитанът щеше да ми отстъпи каютата си, но аз предпочетох да спя на палубата, завит в плаща си, а в дъждовните нощи намирах убежище под лодката, която лежеше нагоре с кила в средата на кораба. Тогава научих, че морският бриз утихва, когато Ърт извръща лице от слънцето. Повечето вечери лягах да спя под припяванията на гребците и сутрин се будех от дрънченето на веригата, когато вдигаха котва.

Някои сутрини се будех преди разсъмване. Обикновено се намирахме недалеч от брега и на палубата сънено се мотаеше единствено морякът на вахта. А понякога се събуждах от лунната светлина и гледах как се носим със свити наполовина платна, с помощник-капитана зад руля. В една такава нощ, скоро след като минахме Стената, отидох на кърмата и видях фосфоресциращата следа зад нас, подобна на студен огън в тъмната вода. За миг си помислих, че маймуночовеците от мината идват, за да бъдат излекувани от Нокътя или да потърсят отмъщение. Това, разбира се, не бе особено странно — просто глупава грешка на сънения ми мозък. Онова, което се случи на следващата сутрин, също не бе странно, но дълбоко ме впечатли.