Гребците работеха равномерно с веслата, за да ни изведат от дългия няколко левги завой, след който имаше надежда да уловим попътен вятър. Бавният барабанен ритъм и плясъкът на водата действат хипнотично — предполагам, защото приличат на биенето на сърцето на спящ човек и на шума на кръвта, когато преминава покрай вътрешното ухо към мозъка.
Стоях при перилата и гледах брега, все още блатист на местата, където полетата от миналото са били заливани от тинестия Гиол. Стори ми се, че в хълмчетата и могилките забелязвам някакви очертания, сякаш целият огромен пущинак имаше някаква геометрична душа (подобно на някои картини), която се забелязваше единствено когато не гледах право към нея, а с периферното си зрение. При мен дойде капитанът. Казах му, че съм чувал, че покрай реката има развалини на град, и го попитах кога ще минем покрай тях. Той се разсмя и ми обясни, че вече втори ден плаваме покрай тях, след което ми подаде далекогледа си. Тогава видях, че онова, което отначало бях сметнал за дънер, е всъщност счупена и паднала колона, покрита с мъх.
Изведнъж всичко — стени, улици, паметници — изскочи пред очите ми, също като каменният град, който се възстанови пред очите ми, докато наблюдавах заедно с двете вещици от покрива на гробницата. Нищо не се бе променило извън собствения ми ум, но изведнъж бях пренесен — много по-бързо, отколкото с кораба на учителя Малрубиус — от пустата местност в самия център на древен град, лежащ сега в руини.
Даже сега продължавам да се чудя колко от нас виждат онова, което е пред очите им. В продължение на седмици виждах в приятеля си Йонас само мъж с изкуствена ръка, а когато бях с Баландерс и доктор Талос, бях пропуснал хиляди дребни следи, които би трябвало да ми покажат, че именно Баландерс е господарят. Колко бях учуден, когато Баландерс не избяга от доктора, след като излязохме от Портата на плача и имаше възможност да го направи.
Когато денят започна да отминава, руините започваха да се виждат все по-ясно. При всеки нов завой на реката зелените стени се издигаха по-високо, а почвата под тях ставаше по-твърда. Когато на следващата сутрин се събудих, видях сгради, на които се бяха запазили и горните етажи. Скоро след това видях една малка лодка, завързана за древен кей. Посочих я на капитана. Той се усмихна на наивността ми.
— Има семейства, които от поколения живеят от претърсването на тези развалини.
— И аз съм чувал това, но тази лодка не може да е от техните. Много е малка, за да побере достатъчно плячка.
— Скъпоценности или монети. Никой друг не спира тук. Закони няма — мародерите се избиват помежду си и убиват всеки, който се осмели да стъпи на територията им.
— Трябва да ида там. Ще ме изчакаш ли?
Той ме изгледа така, сякаш съм луд.
— Колко време?
— До обед. Не повече.
— Виж — посочи той. — Онова там е последният голям завой. Слез тук и ще се срещнем зад него. Ще стигнем там следобед.
Съгласих се и той заповяда на четирима моряци да спуснат лодката и да ме закарат до брега. Преди да се спуснем, капитанът свали от колана си кракемарта и ми го подаде.
— Служил ми е в много отчаяни битки — тържествено произнесе той. — Удряй главите им, но внимавай да не го нащърбиш в коланите им.
Приех меча с благодарност и отбелязах, че винаги съм предпочитал шиите.
— Става, стига наоколо да няма някой от твоите хора, който да пострада — каза той и подръпна мустака си.
Седях на кърмата и имах възможност да наблюдавам лицата на гребците. Видях, че брегът ги плаши също толкова, колкото и аз. Пристанаха до малката лодка, след което така се разбързаха да се махнат, че едва не се преобърнаха. Убедих се, че не съм сбъркал на борда — онова, което лежеше на единствената седалка на малката лодка, бе увехнал кървавочервен мак. Изпратих с очи отдалечаващите се моряци и забелязах, че въпреки лекия вятър „Самру“ е спуснал греблата и барабанът заби доста бързо. Капитанът явно искаше да мине завоя по най-бързия възможен начин. Ако не чаках на мястото на срещата, той щеше да продължи без мен, оправдавайки се пред себе си (а и пред другите, ако възникнат въпроси), че аз съм бил онзи, който не е спазил уговорката. Предполагам, че раздялата с меча още повече бе успокоила съвестта му.