В кея бяха изсечени каменни стъпала, подобни на онези, от които скачах във водата като момче. Площадката горе бе празна, обрасла с трева между камъните и приличаше на истинска поляна. Пред мен мълчаливо лежеше разрушеният град — моят Несус, макар че бе Несус на далечното минало. Над главата ми се рееха няколко птици, но те бяха безмълвни като звездите, изчезнали от слънчевите лъчи. Гиол, който нещо си шепнеше в средата на течението, сякаш вече се бе отказал от мен и от празните грамади на сградите, сред които поех. Веднага щом се отдалечих от водата, той млъкна, подобно на някой неуверен посетител, който спира да говори, когато отидем в съседната стая.
Това едва ли бе кварталът, от който бяха взимани мебели и прибори, както ми бе казала Доркас. Отначало често поглеждах през вратите и прозорците, но вътре не бе останало нищо, освен боклуци и няколко пожълтели листа, откъснати от младите дървета, растящи от разбития калдъръм. Не видях и следи от грабители — само животински изпражнения, няколко пера и малко разпилени кости.
Не зная колко навътре бях навлязъл. Може би на левга, а може и да съм бил много по-близо до Гиол. Загубата на транспортното средство в лицето на „Самру“ не ме безпокоеше особено. Бях изминал пътя от Несус до планините и фронта пеша и макар че стъпките ми все още бяха несигурни, босите ми крака бяха загрубели на палубата. Тъй като така и не свикнах да нося меч на кръста си, извадих кракемарта и го опрях на рамо, както често носех Терминус Ест. Лъчите на лятното слънце носеха онази особена приятна топлина, която чувстваш след малко мразовита сутрин. Наслаждавах й се и щях да й се наслаждавам още повече, както и на тишината и самотата, ако не ме терзаеше мисълта какво ще кажа на Доркас, ако я открия, и какво ще ми отговори тя.
Ако знаех предварително, можех и да си спестя грижите. Попаднах на нея по-рано, отколкото очаквах, и не казах нищо. Тя също не ми проговори и доколкото мога да преценя, май изобщо не ме забеляза.
Големите здрави сгради покрай брега отдавна бяха отстъпили място на по-малки и разрушени, може би някога къщи и магазини. Не зная какво ме отведе до дома й. Не бях чул плач, но не е изключено да съм доловил някакъв слаб звук — скърцане на врата или тътрене на крак. А може би бе просто уханието на цветя — когато я видях, тя носеше в косите си кала, бяла и свежа, като самата нея. Несъмнено бе донесла цветето именно с тази цел и бе махнала и изхвърлила увехналия мак, когато бе завързвала лодката (но тук избързвам с разказа).
Опитах се да вляза в сградата отпред, но изгнилият под на места бе пропаднал до основите, когато подпорите отдолу се бяха срутили. Складовото помещение отзад бе още по-недостъпно. Тихата сенчеста алея, обрасла в папрат, някога явно беше доста опасна, защото собствениците на магазинчета бяха оставили към нея съвсем малки прозорци, или бяха оставили стените слепи. Все пак успях да открия един тесен вход, скрит от бръшлян. Железните панти бяха проядени от дъждовете като захар, а дъските се разпадаха на прах. Една относително здрава стълба водеше към горния етаж.
Тя стоеше на колене с гръб към мен. Винаги е била слаба. Сега раменете й ми напомняха за дървен стол, върху който е окачена женска наметка. Косата й с цвят на злато бе същата, както в деня, когато я видях за първи път в Градината на Безкрайния сън. На ложето пред нея лежеше тялото на стареца, който бе управлявал лодката. Гърбът му бе така изпънат, а мъртвото лице изглеждаше тъй младо, че едва го познах. На пода до нея имаше кошница — не много голяма, но не и малка, а до нея — запушена кана.
Не казах нищо и след като я погледах известно време, си тръгнах. Ако беше прекарала там дълго време, щях да я повикам и да я прегърна. Но тя току-що бе пристигнала и разбрах, че не мога да го направя. През цялото време, докато бях пътешествал от Тракс до езерото Дютурна и оттам до фронта, докато бях затворник на Водалус и пътувах нагоре по Гиол, тя се бе връщала у дома, на мястото, където бе живяла преди четиридесет години или повече, независимо че сега то се бе превърнало в развалини.
Аз самият се бях превърнал в същото — същинско изкопаемо, покрито с реликви, подобно на труп с мухи. Не защото съзнанието на Текла, стария Самодържец и стотиците други в мен ме бяха превърнали в старец. Състаряваха ме моите собствени спомени. Мислех си за Доркас, зъзнеща до мен, как премръзнали и мокри отпиваме от манерката на Хилдегрин като две деца — каквито всъщност и бяхме.