Нямаше начин да не се запитам кой ли тръгва на път тази нощ.
Във всяка дълга история, ако е разказана правдиво, могат да се намерят всички елементи, допринесли за човешката драма от времето, когато първият примитивен кораб е достигнал брега на Луната — не само благородни дела и нежни чувства, но и гротески, фалшив патос и така нататък. Желаех от сърце да изложа в този разказ неподправената истина, без изобщо да се тревожа, че на теб, моя читател, едни части могат да ти се видят неправдоподобни, а други — блудкави. И ако войната в планините бе сцена, изпълнена с благородни дела и подвизи (извършвани най-вече от другите), пленничеството ми при Водалус и асцианите бе момент на ужас, а пътуването със „Самру“ — спокойна интерлюдия, то сега е време за комедийната част.
Стигнахме онази част, където се издигаше Цитаделата (тоест на юг, но не в най-южния край), през деня и с издути платна. Много внимателно разглеждах позлатения от слънцето източен бряг и казах на капитана да ме остави на хлъзгавите стълби, на които навремето отивах да плувам и да се бия. Смятах да мина през портала на некропола и да вляза в Цитаделата през дупката в стената, която е недалеч от кулата Матачин. Порталът обаче бе затворен и заключен и не пристигна така удобният отряд доброволци, който да ме пусне да вляза. Така че ми се наложи да извървя цялото разстояние около некропола и по-нататък покрай стената до стражевата кула.
Там се натъкнах на многобройна стража и войниците ме отведоха при офицера си. Когато му казах, че съм палач, той ме взе за една от отрепките, които с настъпването на зимата търсят начин да се уредят в гилдията. Накрая реши (и напълно основателно, ако бе прав), че трябва да бъда бичуван. За да не се стигне дотам, ми се наложи да счупя палците на двама от хората му, след което му приложих един захват, наречен „коте и топка“, и настоях да ме заведе при началника си — кастелана.
Признавам, че донякъде изпитвах страхопочитание при мисълта за началника му, когото бях виждал само няколко пъти през всички години, през които бях чирак в подвластната му крепост. Оказа се стар войник с посребрени коси, куц като мен. Офицерът със запъване отправяше разни обвинения по мой адрес: бил съм го нападнал и обидил (лъжа), осакатил съм двама от хората му и така нататък. Когато свърши, кастеланът премести погледа си от офицера към мен и обратно, освободи го и ми предложи да седна.
— Не си въоръжен — каза той. Гласът му бе дрезгав, но тих, сякаш бе пресипнал от непрекъснатото крещене на команди.
Потвърдих.
— Но си виждал сражения и си бил в джунглите на север от планините, където не е имало битки от времето, когато заобиколиха фланга ни след пресичането на Уроборос.
— Вярно е — казах аз. — Но откъде си го научил?
— Раната на бедрото ти е нанесена от тяхно копие. Виждал съм достатъчно рани, за да ги разпознавам. Лъчът е минал през мускулите и се е отразил в костта. Може би си се покачил на дърво и някой хастарус те е свалил на земята, но по-вероятно е да си бил в кавалерията и да си атакувал пехотата. Не си бил катаракт, иначе не биха се справили с теб толкова лесно. Може би улан?
— Просто от леките нередовни.
— Ще се наложи по-късно да ми разкажеш подробно, защото според акцента си градски човек, а повечето от другите са еклектици и разни подобни. Освен това имаш още един двоен белег на крака си, бял и чист, с разстояние между двете драскотини около половин педя. Това е ухапване от прилеп-кръвопиец, а те не са толкова големи, освен в истинските джунгли в пояса на света. Как си стигнал дотам?
— Флайерът ни катастрофира. Плениха ме.
— И си успял да избягаш?
Миг по-късно щях да бъда принуден да разказвам за Аджиа, за зеления човек и за пътуването ми от джунглата до устието на Гиол, а това бяха въпроси, върху които не исках да се разпростирам особено. Затова вместо отговор изрекох думите на властта, предназначени за Цитаделата и нейния кастелан.
Той беше куц и ако можех, щях да го спра да не става, но той скочи, отдаде чест, след което падна на колене и целуна ръката ми. Така, без самият той да подозира, кастеланът бе първият човек, който ми отдаде дължимата почит и така получи привилегията да се ползва с лична аудиенция веднъж годишно — привилегия, която досега не е използвал и вероятно никога няма да използва.