Естествено движението към върховете на обществото не можеше да се спре напълно. Но можеше да бъде забавено, обезсърчено и придружено с изключителни опасности. На Омега човек се сблъскваше със законите и обичаите по рискования метод на опитите и грешките.
Макар че работата в магазина за противоотрови отнемаше почти цялото му време, Барънт не изоставяше усилията си да открие момичето. Но не намираше и следа от нейното съществуване.
Сприятели се с търговците от съседните магазини. Единият, Демънд Харисбърг, беше наперен мустакат младеж, продавач на хранителни стоки. Подобна дейност се считаше за простовата и донякъде смешна, но както казваше Харисбърг, дори и престъпниците трябва да ядат. А това налагаше съществуването на фермери, доставчици, обработка и търговия. Харисбърг твърдеше, че занаятът му по нищо не отстъпва на по-типичните местни професии, заети с осигуряване на насилствена смърт. Освен това чичото на жена му беше министър на държавните строежи. Чрез него Харисбърг се надяваше да получи разрешително за убийство. Осигурен с този свръхважен документ, можеше да убие някого в законния шестмесечен срок и да се издигне до статуса на Привилегирован Гражданин.
Барънт кимаше одобрително. Но се чудеше дали жената на Харисбърг, мършава и нервна дама, няма да го отрови преди това. Изглеждаше недоволна от съпруга си, а на Омега разводът беше забранен.
Другият му съсед, Тем Ренд, беше върлинест веселяк, наскоро прехвърлил четиридесетте. Дълъг белег от изгаряне се спускаше от лявото му ухо почти до ъгълчето на устните — спомен от някакъв оптимист, който се надявал на по-висок статус. Оказало се, че оптимистът е сбъркал в избора. Тем Ренд беше собственик на оръжеен магазин, непрекъснато тренираше и винаги носеше образци от стоките си. Според свидетелите, извършил контраубийството по най-безупречен начин. Тем мечтаеше да стане член на Гилдията на Убийците. Беше подал молба в тази аскетична старинна организация и имаше шанс да го приемат след около месец.
Барънт си купи пистолет от магазина му. По съвета на Ренд избра модел „Джемиасън-Тайър“ с иглен лъч. Пистолетът беше по-бърз и по-точен от което и да било огнестрелно оръжие, а по ударна сила не отстъпваше на тежкокалибрен куршум. Вярно, липсваше му ветрилното разсейване, присъщо за топлинните пистолети, каквито употребяваха Хаджиите — те убиваха в радиус петнадесет сантиметра от центъра на попадение. Но широколъчевите оръжия насърчаваха неточната стрелба. Бяха небрежни, калпави и създаваха калпави навици. Всеки можеше да стреля с топлинен пистолет, но за овладяването на игления лъч беше нужна постоянна тренировка. А това си струваше труда. Добър иглострелец на бърза ръка се справяше с двама широколъчеви противници.
Барънт взе съвета присърце, тъй като му го даваше кандидат-убиец и собственик на оръжеен магазин. От този ден нататък прекарваше дълги часове на стрелбището в мазето на Ренд, за да усъвършенствува рефлексите си и да привикне с кобура тип „Бързохват“.
Самото оцеляване в този свят му налагаше да поработи доста и да узнае ужасно много неща. Барънт не се плашеше от труд, стига целта да си струва усилията. Надяваше се на временно Затишие, колкото да навакса в знанията и да догони по-старите жители.
Но Омега не знаеше що е затишие.
Един късен следобед Барънт тъкмо затваряше магазина, когато влезе клиент с твърде странен вид. Посетителят беше петдесетгодишен широкоплещест мъжага със строго мургаво лице. Облеклото му се състоеше от дълга червена роба и сандали. Около кръста му беше пристегнат кожен колан, на който висяха малка черна книжка и кинжал с червена дръжка. Цялата му външност излъчваше необикновена сила и власт. Барънт не знаеше какъв е статусът му.
— Тъкмо затварях, сър — каза той. — Но ако искате да купите нещо…
— Не съм дошъл да купувам — отвърна посетителят. Позволи си да се усмихне едва доловимо. — Дойдох да продавам.
— Да продавате ли?
— Аз съм свещеник — обясни непознатият. — Ти си новодошъл в моя район. Не те забелязах на литургиите.
— Не знаех нищо за…
Свещеникът вдигна ръка.
— Както по светите, така и по мирските закони незнанието не оправдава нарушението на личните задължения. Дори напротив, незнанието може да бъде наказано като акт на съзнателна небрежност според Закона за пълната лична отговорност от 23-та година, да не говорим за Малкото допълнение. — Той пак се усмихна. — Обаче засега не става дума за наказание.
— Радвам се да го чуя, сър — каза Барънт.