Втурна се нататък, минавайки едва ли не под носа на смаяните Хаджии. Огнена мълния от нечий пистолет опърли земята под нозете му, сетне той стигна до вратата и се хвърли навътре с летящ плонж.
Изправи се. Преследвачите не бяха влезли, гласовете им продължаваха да долитат от улицата — тримата любезно спореха кой пред кого е. Барънт осъзна, че е попаднал в някакво свещено убежище.
Намираше се в просторна светла стая. На пейката до вратата няколко дрипльовци се смееха на току-що подхвърлена шега. Малко по-навътре тъмнокосо момиче гледаше Барънт втренчено с големите си зелени очи. В дъното на стаята имаше бюро. Седналият зад него мъж кимна на Барънт.
Пристъпи към бюрото. Човекът отсреща беше нисък и очилат. Усмихваше се насърчително, чакайки Барънт да заговори.
— Тук ли е Дружеството за защита на жертвите? — попита Барънт.
— Съвършено вярно, сър — потвърди човекът. — Аз съм Рондолп Френдлър, президент на тази благотворителна организация. Мога ли да ви помогна?
— И още как! — възкликна Барънт. — Практически аз съм жертва.
— Разбрах го от пръв поглед — сърдечно се усмихна Френдлър. — Определено имате жертвен вид; такава една смесица от страх и неувереност с лекичък привкус на уязвимост. Отдалече бие на очи.
— Много интересно — каза Барънт, като се озърташе към вратата и се питаше докога ли ще трае правото на убежище. — Мистър Френдлър, аз не съм член на вашата организация.
— Няма значение. В нашата група винаги се влиза спонтанно. Човек става член, когато му се наложи. Целта ни е да защитаваме неотменните права на жертвите.
— Да, сър. Отвън… такова… трима души искат да ме убият.
— Ясно — каза Френдлър, отвори чекмеджето и извади дебела книга. Бързо я прелисти и откри търсеното сведение. — Кажете ми, забелязахте ли статуса на тези хора?
— Мисля, че бяха Хаджии — отговори Барънт. — Всеки от тях имаше златна обица на лявото ухо.
— Съвършено правилно. А днес е Кацниден. Вие сте пристигнали с днешния кораб и сте обявен за пеон. Така ли е?
— Да, така е.
— Тогава с радост ви известявам, че всичко е наред. Кацниденският лов свършва по залез слънце. Можете да си тръгнете с пълна увереност, че всичко е както трябва и правата ви не са нарушени ни най-малко.
— Да си тръгна ли? След залез слънце, искате да кажете.
Мистър Френдлър поклати глава и се усмихна печално.
— Не, за съжаление. Според закона трябва да си вървите незабавно.
— Но те ще ме убият!
— Това е самата истина — каза Френдлър. — За жалост нищо не мога да сторя. По принцип жертва е онзи, който предстои да бъде убит.
— Мислех, че ръководите организация за защита.
— Така е. Но ние защитаваме правата, а не жертвите. Правата ви не са накърнени. До залез слънце на Кацниден Хаджиите имат привилегията да ви убият по всяко време, ако не сте в района на бараките. Бих си позволил да добавя, че вие имате право да убиете всеки, който се опита да ви убие.
— Нямам оръжие — напомни Барънт.
— Така си е то с жертвите — рече Френдлър. — Там е цялата разлика, нали? Но с оръжие или без оръжие, боя се, че вече е време да си вървите.
Барънт се вслуша. От улицата още долитаха ленивите гласове на Хаджиите.
— Няма ли задна врата? — запита той.
— Съжалявам.
— Щом е тъй, просто няма да изляза.
Все така усмихнат, мистър Френдлър отвори чекмеджето и измъкна пистолет. Насочи го към Барънт и заяви:
— Наистина се налага да излезете. Можете да си опитате шанса с Хаджиите, или пък да загинете тук, без какъвто и да било шанс.
— Услужете ми с пистолета — помоли Барънт.
— Забранено е — отвърна Френдлър. — Помислете си, как тъй ще пуснем въоръжени жертви да търчат насам-натам? Всичко би се объркало. — Той щракна предпазителя. — Тръгвате ли?
Барънт пресметна шансовете си да се хвърли през бюрото към пистолета и реши, че няма да успее. Обърна се и бавно тръгна към вратата. Дрипльовците продължаваха да се кикотят. Тъмнокосото момиче бе станало от пейката и сега стоеше до изхода. Когато се приближи, Барънт забеляза, че е много красива. Запита се за какво ли престъпление е изгонена от Земята.
Както минаваше край нея, нещо твърдо притисна ребрата му. Посегна, стисна го и откри, че държи в ръката си малък, но твърде ефикасен на вид пистолет.
— Успех — прошепна момичето. — Надявам се, че знаете как да го употребите.
Барънт кимна признателно. Не беше уверен, че знае, но все щеше да се научи.