— Като говорим за сватби, мадам Ворсоасон, Майлс от колко време ви ухажва? Определихте ли вече дата? Ако питате мен, трябва да го вържете на каишка и да го накарате да се потруди.
Майлс буквално се смрази. Алис прехапа долната си устна. Дори Галени примижа. Оливия вдигна объркано поглед.
— Мислех, че още не трябва да споменаваме за това.
Ку й прошепна:
— Тихо, миличка.
Лорд Доно, с типичната за един Ворутиър зловредна невинност, се обърна към нея и попита:
— Какво не е трябвало да споменаваме?
— О, все пак щом капитан Илян го спомена, значи всичко е наред — заключи Оливия.
„На капитан Илян миналата година му издухаха мозъка — помисли си Майлс. — И не е наред. «Наред» е единственото определение, което не важи за него…“
Погледът й се кръстоса с този на Майлс и тя измънка:
— Или може би…
„Не“ — довърши мълчаливо Майлс вместо нея.
Лицето на Екатерин, оживено и весело допреди секунди, сега се превръщаше в мрамор. Промяната не настъпи изведнъж, но беше неумолима, невъзвратима, направо геоложка. Тежестта й се стовари върху сърцето на Майлс. „Аз съм анти-Пигмалион — превръщам живи жени в бял камък…“ Познаваше този празен и затворен поглед — беше го виждал на Комар, в един ужасен ден, и се бе надявал повече никога да не го зърне на прекрасното й лице.
Свитото му сърце се сблъска с алкохолната му паника. „Не мога да си позволя да я загубя, не мога, не мога.“ Инерция от настъплението, инерция от настъплението и блъф — тези две неща и преди му бяха печелили битки.
— Да, аз… хм, ами да де… мадам Ворсоасон, смятах да ви попитам… ще се омъжите ли за мен?
На цялата маса се възцари мъртва тишина.
Екатерин не реагира, поне отначало. За момент му се стори, че дори не е чула думите му, и за една бройка да се поддаде на самоубийствения импулс да повтори казаното на по-висок глас. Леля Алис скри лицето си в шепи. Майлс усети как задъханата му, ухилена усмивка заприличва на нещо друго, после се хлъзга неумолимо по лицето му. „Не, не. Трябваше да кажа… исках да кажа… бихте ли ми подали буболечешкото масло? Твърде късно…“
Тя с видимо усилие отключи гърлото си и проговори. Думите падаха от устата й като парчета лед, тежко, една по една.
— Колко странно. А аз си мислех, че се интересувате от градини. Или поне вие така ми казахте.
„Ти ме излъга“ увисни във въздуха между двамата, неизречено и силно като гръмотевица.
„Ами развикай ми се тогава. Крещи. Хвърли нещо. Стъпчи ме, няма нищо, ще ме заболи… с това мога да се справя…“
Екатерин си пое дъх и сърцето на Майлс се преобърна обнадеждено, но тя само избута стола си назад, остави салфетката си до недоядения десерт, обърна се и тръгна покрай масата. Поспря до професорката само колкото да се наведе и да прошепне:
— Ще се видим вкъщи, вуйно.
— Но, мила, ще можеш ли сама… — Професорката не довърши, открила, че говори на празното пространство — Екатерин вече крачеше към вратата. Стъпките й се забързваха все повече и на прага вече почти тичаше. Професорката се обърна и вдигна ръце към Майлс в безпомощен жест, който казваше: „как можа да направиш това“, или по-скоро „как можа да направиш това, идиот такъв“.
„Остатъкът от живота ти си отива през тази врата. Направи нещо.“ Той скочи и столът му се катурна с трясък на пода.
— Екатерин, чакай, трябва да поговорим…
Хукна чак след като излезе в коридора, като спря само колкото да затръшне вратата на трапезарията и още две други между гостите и тях двамата. Настигна я в преддверието тъкмо когато тя безуспешно се опитваше да отвори входната врата — разбира се, вратата беше заключена от охранителната система на къщата.
— Екатерин, чакай, изслушай ме, мога да ти обясня — задъхано каза той.
Тя се обърна и го изгледа невярващо, сякаш беше някаква униформена маслена буболечка, която току-що е открила в супата си.
— Трябва да поговоря с теб. Ти трябва да поговориш с мен — отчаяно настоя той.
— Наистина — каза тя с побелели устни. — Има нещо, което наистина трябва да кажа. Лорд Воркосиган, подавам си оставката като ваш парков дизайнер. От този момент вече не сте мой работодател. Утре ще ви изпратя проекта и програмата за засаждане, които да предадете на заместника ми.
— И за какво са ми те?!
— Ако наистина сте искали от мен градина, то именно те ви трябват. Нали?
Той изпробва възможните отговори. „Да“ ставаше. „Не“ също. Я чакай малко…
— Не може ли да съм искал и двете? — с надежда изпробва той. После продължи малко по-уверено: — Не съм те лъгал. Просто не казах всичко, което мислех, защото, дявол го взел, ти не беше готова да го чуеш, защото не си и наполовина оздравяла от тормоза, на който десет години те е подлагал онзи задник Тиен, което аз го виждах, и ти го виждаше, и дори вуйна ти Вортис го виждаше, и това е истината.