По рязкото отмятане на главата й разбра, че думите му не са останали нечути, но единственото, което каза, при това със студен като смъртта тон, беше:
— Моля, отворете вратата, лорд Воркосиган.
— Чакай, чуй ме…
— Достатъчно ме манипулирахте — каза тя. — Възползвахте се от моята… от моята суета…
— Не от суетата — прекъсна я умолително той. — От таланта, гордостта, хъса… за всички беше видно, че просто имаш нужда от размах, от възможност…
— Наистина сте свикнали да постигате своето, нали, лорд Воркосиган? Без значение с какви средства. — Сега гласът й звучеше ужасяващо спокоен. — Да ме притиснете така пред всички.
— Не беше нарочно. Илян явно не е разбрал и…
— За разлика от всички останали? Вие сте по-лош от Вормонкриеф! По същата логика можех да приема и неговото предложение!
— Какво е направил Алексей… искам да кажа, не, но, но… каквото и да искаш, аз искам да ти го дам, Екатерин. Всичко, от което се нуждаеш, каквото и да е то.
— Не можете да ми дадете собствената ми душа. — Тя впери поглед, но не в него, а някъде вътре в себе си, към какви дълбочини, Майлс нямаше представа. — Паркът можеше да бъде моят подарък. Вие ми отнехте и това.
Последните й думи пресякоха напиращото му многословие. Какво? Чакай, изглежда стигаха до нещо, изплъзващо се, но определено жизнено…
По алеята приближаваше голяма наземна кола. Не очакваше други гости… и как въобще бяха минали покрай охраната от ИмпСи при портата, без Пим да бъде уведомен? По дяволите, не трябваше да го прекъсват, точно сега, когато тя най-после бе започнала да се открива, или поне да открива огън…
Сякаш прочел мислите му, Пим нахълта през страничната врата в преддверието.
— Извинете, милорд… извинявайте, че нахълтвам така, но…
— Пим! — Гласът на Екатерин се беше извисил почти до вик, дрезгав и отричащ сълзите, които го подплатяваха. — Отвори тази проклета врата и ме пусни да изляза!
— Да, милейди! — Пим тракна токове и ръката му литна сякаш по своя воля към контролния панел.
Вратите се отвориха широко. Екатерин се хвърли слепешката през прага, с главата напред, право в гърдите на някакъв стреснат едър белокос мъж, облечен в шарена риза и вехти, намачкани черни панталони. Отскочи назад при сблъсъка и странният — в нейните очи — посетител я улови за ръцете, преди да е паднала на земята. Една висока, уморена на вид жена, с омачкана пола и дълга червена коса, вързана на тила, пристъпи до тях с думите:
— Какво става тук, по дяволите?
— Извинете ме, госпожице, добре ли сте? — избоботи с дрезгав баритон белокосият мъж. Изгледа пронзващо Майлс, който тъкмо изскачаше от осветеното преддверие по петите на Екатерин.
— Не — задавено изрече тя. — Трябва… искам автотакси, моля ви.
— Екатерин, не, почакай! — успя да изрече Майлс.
— Искам автотакси, веднага!
— Охранителят при портата ще се радва да ви повика такси — успокоително рече червенокосата жена. Графиня Корделия Воркосиган, вицекралицата на Сергияр… майката… се втренчи дори по-зловещо в задъхания си син. — И ще се погрижи да се качите в него жива и здрава. Майлс, защо тормозиш тази млада дама? — И с известно съмнение добави: — Работа ли прекъсваме, или удоволствие?
Благодарение на трийсетгодишния си опит Майлс без затруднения разчете в това кодирано стенографско изречение сериозния въпрос, гласящ: „На какво по-точно се натресохме — на официален ревизорски разпит с усложнения, или на поредната ти лична издънка?“ Един господ знае как го беше разчела Екатерин. Все пак имаше и нещо хубаво в цялата тази каша — ако Екатерин никога повече не му проговореше, нямаше да му се налага да й обяснява специфичното бетанско чувство за хумор на майка си.
— Имам гости за вечеря — процеди през зъби Майлс. — Гостите тъкмо си тръгват. — „А вечерята претърпя пълен провал. По всички фронтове.“ Би било безсмислено да ги пита какво правят тук. Скоковият им кораб очевидно беше влязъл в орбита по-рано от предвиденото, антуражът им е бил инструктиран да ги последва идния ден, а самите те са побързали да се приберат у дома. Та как беше планирал той тази жизненоважна и абсолютно съдбоносна среща? — Майко, татко, позволете да ви представя… тя се измъква!
Възползвайки се от шумотевицата в коридора зад Майлс, Екатерин се бе скрила в сенките и тичаше към портата. Семейство Куделка, след като съвсем правилно бяха стигнали до заключението, че вечерята е приключила, се изнасяха групово към входната врата, но разговорът от вида „чакай само да се приберем вкъщи“ беше поел по скъсената процедура. Карийн протестираше на висок глас, но комодорът я надвика: