— Прибираш се веднага! И повече да не си стъпила в тази къща.
— Трябва. Работя тук.
— Вече не, това поне е сигурно…
Ужасеният глас на Марк се включи в патърдията:
— Моля ви, сър, комодоре, мадам Куделка, не трябва да вините Карийн…
— Не можете да ме спрете! — извика решително Карийн.
Когато разбунената като кошер група се изсипа в коридора, комодор Куделка най-после забеляза пристигналите.
— Ха… Арал! — озъби се той. — Имаш ли представа какви ги върши синът ти?
Графът примигна и любезно попита:
— Кой от двамата?
По някакъв каприз на съдбата светлината падна право върху лицето на Марк, когато до ушите му стигна това категорично потвърждение на самоличността му. И дори в хаоса на попарените си надежди Майлс с радост забеляза благоговейното изражение, прекосило за миг обезобразените от тлъстина черти на Марк. „Е, братко. Даа. Ето затова мъжете следват този мъж навсякъде…“
Оливия дръпна майка си за ръкава и прошепна настойчиво:
— Мамо, може ли да преспя при Татя?
— Да, мила, това е добра идея — разсеяно отвърна Дру; явно гледаше на нещата в перспектива. Макар Майлс да не беше сигурен дали по този начин иска да намали броя на потенциалните съюзници на Карийн, или само очакваното ниво на общите децибели.
Рене и Татя изглеждаха така, сякаш с радост биха се измъкнали тихомълком под прикриващия огън, но лорд Доно, който незнайно как се беше прикачил към тях, се забави достатъчно, за да каже бодро:
— Благодаря ви за тази незабравима вечер, лорд Воркосиган. — После кимна сърдечно на граф и графиня Воркосиган и последва двамата Ворбретен към наземната им кола. Е, операцията не беше променила зловредния усет към иронията на Дона/Доно, за жалост…
— Кой беше това? — попита граф Воркосиган. — Изглежда ми някак познат…
В същия миг Енрике, с щръкнала на всички страни коса, се появи приведен на две откъм задния вход. В едната си ръка държеше буркан, а в другата нещо, което Майлс би определил само и единствено като „смрад на клечка“ — около единия край на въпросната клечка беше намотано парче памук, напоено с нещо, от което се излъчваше гадна сладникава воня и което Енрике размахваше покрай стената.
— Тук, буби, буби — каканижеше той жаловито. — Елате при татко, добрите ми момиченца… — Спря и надзърна тревожно под една масичка. — Буби-буби…
— Виж… това просто плаче за обяснение — промърмори графът, като наблюдаваше запленено действията на ескобареца.
Откъм портата се чу затръшваща се врата на такси, после и шумът от пропелерите му, докато се скриваше в нощта, завинаги. Майлс застина неподвижен, напрегнал слух сред данданията, докато не се стопи и последният шепот.
— Пим! — Графинята беше забелязала нова жертва и в гласа й се промъкнаха опасни нотки. — Оставих те да се грижиш за Майлс. Би ли ми обяснил какво става, ако обичаш?
Последва замислена пауза. С глас, пропит от простичка честност, Пим отговори:
— Не, милейди.
— Питай Марк — коравосърдечно я упъти Майлс. — Той ще ви обясни всичко. — И тръгна с наведена глава нагоре по стълбите.
— Ти, плъх страхлив! — изсъска му Марк.
Останалите гости пристъпваха неуверено от крак на крак в преддверието.
Графът предпазливо попита:
— Майлс, пиян ли си?
Майлс спря на третото стъпало.
— Не още, сър. — Не погледна назад. — Дори не съм започнал още. Пим, ела.
И се заизкачва, взимайки по две стъпала наведнъж, към покоите си и забравата.
ГЛАВА 10
— Добър ден, Марк. — Бодрият глас на графиня Воркосиган провали и последните напразни опити на Марк да остане в безсъзнание. Той изпъшка, дръпна възглавницата от лицето си и отвори едно кръвясало око.
Прехвърли няколко възможни отговора в подпухналия си мозък. „Графиньо. Вицекралице. Майко.“ Колкото и да беше странно, „майко“ му пасна най-добре.
— Брден, майхо.
Тя продължи да го оглежда, после кимна и даде знак на прислужницата, която беше влязла след нея. Момичето остави един поднос с чай на нощното шкафче и зяпна любопитно Марк, което го изпълни с почти непреодолимия импулс да се завие презглава, въпреки че все още беше облечен с голяма част от снощния си тоалет. Прислужницата чинно се изниза от стаята му, след като графинята я освободи с нетърпящ възражения глас.
Графиня Воркосиган дръпна завесите, в резултат на което стаята се изпълни с ослепителна светлина, и седна на един стол.