— Престрували сте се на галактически адмирал?
— Започна като преструвка — каза той с крива усмивка. — Аз го направих истина. — Крайчецът на устата му се кривна нагоре. Той закачи куртката на дръжката на вратата, съблече сивата си туника и остана по бялата риза от фин плат, която носеше отдолу. До ребрата му отляво прилепваше ръчно оръжие в раменен кобур. Не бе предполагала, че носи оръжие. „Дори тук ходи въоръжен?“ Оръжието беше обикновен зашеметител, но той го носеше така небрежно, както носеше ризата си. „Е, за един Воркосиган зашеметителят може би спада към ежедневното облекло.“
Той закачи туниката на дръжката на вратата и облече куртката. Панталоните от костюма му бяха толкова близки по цвят, че не беше нужно да облича униформените, за да постигне търсения ефект. Разкърши се и в следващия миг тялото му се вля в стойка, каквато тя никога преди не беше забелязвала у него — изглеждаше отпуснат, по-едър и незнайно как запълваше пространство много по-голямо от дребното си тяло. Едната му ръка се вдигна и той се подпря небрежно на рамката на вратата, а кривата му усмивка се превърна в нещо ослепително. С напълно безучастен и съвършен бетански акцент, който звучеше така, сякаш притежателят му никога не е чувал за съществуването на ворската каста, Майлс каза:
— Не позволявайте на тоз тъп, овалян в прах бараярец да ви заземи. Стойте близо до мене, госпожо, и аз ще ви покажа цялата галактика.
Екатерин стреснато отстъпи.
Той вирна брадичка, като продължаваше да се хили безумно, и се зае да закопчава куртката. Ръцете му стигнаха до копчето на кръста, опънаха колана и застинаха. Между краищата оставаха няколко сантиметра и иликът определено не стигаше до копчето, дори след като подръпна скришом плата. Майлс зяпна предателски стеснилата се дреха с такова откровено сащисване, че Екатерин едва успя да потисне смеха си.
Воркосиган вдигна глава към нея и в отговор на едва сдържания й смях на устните му се изписа жаловита усмивка. Гласът му се върна към нормалния си бараярски говор:
— Не съм обличал това повече от година. Изглежда, надрастваме миналото си в повече от едно отношение. — Той съблече куртката. — Хм. Е, запознахте се с готвачката ми. За нея храната не е работа, а свещено призвание.
— Може да се е свила при прането — опита се да го успокои тя.
— Златни ти уста. Не. — Той въздъхна. — Дълбокото прикритие на адмирала се беше износило още преди да го убият. Дните на Нейсмит и без това бяха преброени.
Каза го небрежно, но тя беше виждала белезите по гърдите му, оставени от иглената граната. Сети се за пристъпа, на който беше станала свидетел — онзи на пода в гостната на малкия апартамент, в който бяха живели на Комар двамата с Тиен. Спомни си израза в очите му след края на епилептичния припадък — объркване, срам, безсилен гняв. Беше пришпорвал тялото си далеч отвъд вродените му ограничения, очевидно воден от убеждението, че голата воля може да постигне всичко.
„Значи е възможно. За известно време.“ После времето ти свършва… не. Времето продължава. Времето няма край. Ти обаче идваш до края на самия себе си, а времето продължава и те оставя назад." Годините й с Тиен я бяха научили поне на това.
— Май ще е по-добре да ги дам на Ники да си играе — каза той и махна небрежно към редицата униформи. Но ръцете му изпънаха грижливо сивата куртка на закачалката, махнаха някаква невидима прашинка и я сложиха обратно на мястото й. — Докато все още може и е достатъчно малък, за да иска. Предполагам, че до една-две години вече няма да се побира в тях.
Тя си пое рязко дъх. „А според мен би било богохулно.“ Тези реликви очевидно значеха много за него, с тях бе срещал и живота, и смъртта. Какво го бе прихванало да се преструва, че стават само за детска игра? Не се сещаше как да го откаже от тази ужасна идея, без да прозвучи така, сякаш отхвърля подаръка му с презрение. Вместо това, след като краткото мълчание започна да се проточва опасно, тя избъбри първото, което й дойде наум:
— Бихте ли се върнали? Ако можехте?
Погледът му се зарея някъде в пространството.
— Ами… точно това е най-странното в цялата работа. Мисля, че бих се чувствал като змия, която се опитва да пропълзи обратно в мъртвата си кожа. Липса ми непрекъснато, а нямам никакво желание да се върна. — Вдигна поглед към нея и се усмихна. — Иглените гранати са добър урок, ако ги погледнеш от тази им страна.
Явно това беше представата му за шега. Не беше сигурна дали иска да го излекува с целувка, или да избяга с писъци. Успя да изпише на лицето си нещо като усмивка.
Той навлече семплата си цивилна туника и зловещият кобур се скри под нея. После затвори решително вратата на дрешника и я поведе на бърза обиколка из останалата част на третия етаж. Показа й къде е апартаментът на отсъстващите му в момента родители, но, за нейно тайно облекчение, не предложи да я разведе из всички стаи. Би било твърде странно преживяване да си пъха носа в личните покои на известните графски височества.