— И на Сергияр също. Арал прояви значителен интерес към възможните приложения на твоите буболечки сред нашите колонисти там.
— Сериозно? — Марк зяпна невярващо. — Въпреки герба на Воркосиган отгоре им?
— Хм, може би ще е разумно да им съблечете фамилните ливреи преди да поставим въпроса сериозно пред Арал — каза графинята и напразно се опита да скрие усмивката си.
— Нямах представа какво е замислил Енрике — оправда се Марк. — Трябваше обаче да видиш физиономията на Майлс, когато Енрике му ги поднесе като подарък. Почти си заслужаваше кашата… — Споменът изтръгна дълбока въздишка от гърдите му, но после той поклати глава в нов пристъп на отчаяние. — Но каква полза, ако двамата с Карийн не успеем да се върнем на Бета? Тя няма да има и пукната пара, ако родителите й откажат да я подкрепят. Бих могъл да й предложа да й платя пътя, но… но не съм сигурен, че би било умно от моя страна.
— Ааа — проточи графинята. — Интересно. Боиш се, че Карийн ще го възприеме така, сякаш се опитваш да купиш верността й?
— Ами… не знам. Тя се отнася много съвестно към задълженията си. А аз искам любима. Не длъжник. Мисля, че ще е голяма грешка, ако без да искам… я затворя в друг вид кутия. Искам да й дам всичко. Но не знам как!
Неразгадаема усмивка се появи върху лицето на графинята.
— Когато си дадете всичко един на друг, тогава сделката става равностойна. Всеки печели всичко.
Марк смутено поклати глава.
— Странна сделка е това.
— Затова пък е най-добрата. — Графинята допи чая си и остави чашата. — Така. Не искам да нахлувам в личната ти територия. Но искам да запомниш, че си в правото си да потърсиш помощ. Така се прави в едно семейство.
— Вече и без това ви дължа много, милейди.
— Марк, човек не се издължава на родителите си. Просто няма как. Онова, което им дължиш, го прибират собствените ти деца, които на свой ред препредават дълга на своите и така нататък. Един вид унаследяване. А ако нямаш свои собствени деца, дългът се прехвърля към народа ти. Или към твоя бог, ако имаш такъв, или той те има.
— Това не ми звучи много справедливо.
— Семейната микроикономика не се поддава на осчетоводяване към съвкупния планетарен продукт. Това е единствената сделка, при която, ако дадеш повече, отколкото си получил, няма да фалираш, а тъкмо обратното.
Марк обмисли думите й. А що за родител му беше неговият брат-първообраз? Повече от брат, но определено не и негова майка…
— Можеш ли да помогнеш на Майлс?
— Виж, това си е истинска главоблъсканица. — Графинята приглади полата си и стана. — За разлика от Карийн, тази мадам Ворсоасон не я познавам, откакто се е родила. Нямам представа какво мога да направя за Майлс — бих могла да го погаля по главата и да го обсипя със съчувствие, но по всичко личи, че той сам си е изкопал ямата и е скочил в нея. Боя се, че ще му се наложи сам и да издрапа оттам. Което няма да му се отрази зле, между другото. — Тя кимна решително, сякаш един долазил с молби за помощ Майлс вече е бил отпратен сам да търси пътя към спасението си: „Пиши ни, когато се оправиш“.
„Представата й за майчинска загриженост на моменти е дяволски стряскаща“ — помисли си Марк, докато тя излизаше от стаята му.
Знаеше, че лепне от пот, че цялото тяло го сърби, че му се пикае и има спешна нужда от душ. Освен това го чакаше неотложното задължение да помогне на Енрике в лова на изчезналата царица преди тя и дечицата й да са си направили гнездо в стените и да са наводнили къщата с още воркосиганскн буболечки. Вместо да направи всичко това, той се довлече до комтаблото, отпусна се внимателно на стола и се опита да се свърже с дома на семейство Куделка.
Отчаяно се зае да съставя варианти на красноречиви оправдания в четири различни нюанса, в зависимост кой отговореше на повикването — комодорът, мадам Куделка, Карийн или някоя от сестрите й. Карийн не му се беше обаждала тази сутрин — спеше ли още, или му се сърдеше, или я бяха заключили в стаята й? Дали родителите й не я бяха зазидали в някоя стена? Или още по-лошо — дали не я бяха изхвърлили на улицата? Чакай, не, това би било добре — така би могла да дойде и да живее тук…