Репетициите му обаче бяха нахалост. „Повикването отказано“ запримигва насреща му със злобните си червени букви, като кървави драсканици, увиснали над видплочата. Програмата за гласово разпознаване беше настроена да го държи настрана.
Екатерин имаше ужасно главоболие.
Заради виното снощи е, реши тя. Бяха сервирани промишлени количества, включително искрящото вино в библиотеката и различните вина към всяко от четирите блюда по време на вечерята. Нямаше представа колко точно е изпила. Пим усърдно бе доливал чашата й винаги щом нивото й паднеше под двете трети. Повече от пет чаши при всички случаи. Седем? Десет? Обикновено си позволяваше по две.
Цяло чудо беше, че успя да излезе от онази огромна трапезария, без да се спъне в собствените си крака. Но пък, ако беше трезва, щеше ли въобще да събере куража… или лошите маниери, може би — да го направи? „Почерпи смелост от бутилката май, а?“
Прокара ръце през косата си, потри врата си, отвори очи и отново вдигна глава от хладната повърхност на комтаблото. Всички планове и бележки по бараярската градина на лорд Воркосиган вече бяха спретнато и логически организирани и каталогизирани. Всеки… е, всеки градинар, който имаше представа от целта на проекта — можеше да се води от тях и да довърши започнатото без особени затруднения. Беше приложена и окончателната сума на разходите. Кредитната работна сметка беше уравнена, затворена и приключена. Оставаше само да натисне клавиша за изпращане и всичко това щеше да изчезне завинаги от живота й.
Плъзна ръка към изящния мъничък модел на Бараяр, който лежеше на купчинка със златната си верижка до видплочата, вдигна го и го остави да се върти пред очите й. Облегна се и впери поглед в него и във всичките спомени, свързани с медальона като с невидими вериги. Злато и олово, надежда и страх, триумф и болка… Примижа, докато планетката не се превърна в неясно петно.
Спомни си деня, когато я беше купил — при онова тяхно нелепо и в крайна сметка съвсем прогизнало обикаляне по магазините в комарския купол, спомни си и лицето му, оживяло от смехотворното им приключение. Спомни си и деня, когато й я беше дал, в болничната стая на трансферната станция, след победата над конспираторите. „Наградата на лорд ревизор Воркосиган, задето направихте живота му по-лесен“ беше я нарекъл той, а сивите му очи грееха. Беше й се извинил, че не е истински медал, какъвто би се полагал на всеки войник, направил и половината на онова, което беше направила тя през ужасната предишна нощ. Не беше подарък. А ако беше, то значи бе направила сериозна грешка, приемайки го от ръката му, защото медальонът беше твърде скъп като за обикновена дрънкулка. Въпреки неговата глупашки широка усмивка, на вуйна Вортис, която беше наблюдавала зорко сцената, не й бе мигнало окото дори. Следователно мъничкият Бараяр беше награда. Беше си я спечелила сама, беше платила за нея със синини и ожулвания, с ужаса и паниката си, подтикнали я към онази отчаяна постъпка.
„Мое си е. Няма да се откажа от него.“ Намръщи се, нахлузи верижката на врата си и пъхна планетката под черната си блуза, като се опитваше да не се чувства като виновно дете, което бърза да скрие отмъкната курабийка.
Пламенното й желание да се върне в замъка Воркосиган и да изкорени скелита, който така грижливо и гордо беше засадила само преди няколко часа, беше прегоряло малко след полунощ. Ако не друго, щеше със сигурност да налети на охраната, ако беше тръгнала да се мотае из парка посред нощ. Току-виж Пим или Роик я уцелили със зашеметителите си, което щеше да ги разстрои дълбоко, бедните хорица. А после щяха да я внесат вътре, където… Гневът, виното в кръвта й и развихрилото й се въображение се бяха изчерпали малко преди зазоряване и най-накрая се бяха излели в тихи, скришни сълзи, които попиха във възглавницата й, когато къщата отдавна беше утихнала и можеше да се надява на малко усамотение.
Защо въобще да си прави труда? На Майлс изобщо не му пукаше за скелита — дори не беше излязъл да го погледне миналата вечер. Беше мъкнала растението със себе си цели петнайсет години, още откакто бе наследила седемдесетгодишния бонзай от сестрата на баба си. Дръвчето беше оцеляло след смърт, брак, десетина премествания, междузвездно пътуване, полет през балкон, още смърт, още пет възлени скока и две пресаждания. Сигурно и то беше изтощено колкото нея. Нека си стои там и гние, или съхне, или бъде изкоренено от вятъра, или каквото там му е подготвила небрежната съдба. Поне го беше довлякла обратно на Бараяр, за да доумре у дома си. Стига толкова. Повече нямаше да се занимава с него. Край.