Извика градинарските си инструкции върху видплочата и добави бележка за специалния режим на поливане и наторяване, необходим за пресадения скелит.
— Мамо! — стресна я развълнуваният глас на Ники.
— Не… не викай толкова силно, скъпи. — Завъртя се със стола и се усмихна унило на сина си. Добре че не го беше взела със себе си на снощния погром, макар че той най-вероятно би се присъединил с огромен ентусиазъм към бедния Енрике в лова му на маслени буболечки. Но ако Ники беше там, тя не би могла да си тръгне и да го остави. Нито да го повлече със себе си преди да си е изял десерта, което без съмнение би предизвикало гръмогласни протести от негова страна. Майчините й задължения щяха да я приковат към стола, принуждавайки я да изтърпи каквото там страховито и притеснително светско мъчение предстоеше да се разиграе.
Ники заскача до лакътя й.
— Снощи разбра ли се с лорд Воркосиган кога ще ме заведе във Воркосиган Сърло и ще ме научи да яздя коня му? Каза, че ще го питаш.
На няколко пъти беше водила Ники със себе си на парковата площадка, когато нито вуйна й, нито вуйчо й можеха да останат с него вкъщи. Лорд Воркосиган щедро му беше предложил да превърне имението в игрална площадка, дори бяха извикали най-малкия син на Пим, Артур, да му бъде другарче в игрите. Мама Кости беше спечелила за нула време стомаха, сърцето и робската вярност на Ники, гвардеец Роик беше играл с него, а Карийн Куделка му беше позволила да й помага в лабораторията. Екатерин почти беше забравила за тази импровизирана покана, която лорд Воркосиган беше отправил, когато върна Ники при нея в края на един от онези работни дни. Тогава беше измърморила нещо любезно, но неангажиращо. Майлс я беше уверил, че въпросният кон е много стар и кротък, макар че не точно това беше източникът на колебанията й.
— Аз… — Екатерин потри слепоочитето си, където сякаш се събираше в една точка дантелата от пронизваща болка, обхванала главата й. „Щедро…?“ Или просто още един пример за Майлсовата кампания на недоловимо манипулиране, излязла вече на бял свят? — Настина мисля, че не бива да му се натрапваме по този начин. Окръгът е много далеч. Ако наистина се интересуваш от коне, все ще намерим къде да вземаш уроци по езда — някъде много по-близо до Ворбар Султана.
Ники се навъси разочаровано.
— Не знам за конете. Но той каза, че може да ми позволи да изпробвам скутера му на път за там.
— Ники, още си много малък да управляваш скутер.
— Лорд Воркосиган каза, че неговият баща му е позволил да лети, когато е бил много по-малък от мен. Каза, че татко му му казал, че трябва да знае как да поеме управлението в случай на нужда веднага щом порасне достатъчно физически. Каза, че го слагал в скута си и му давал да излита и каца съвсем сам и така нататък.
— Ти си прекалено едър, за да сядаш в скута на лорд Воркосиган! — Същото се отнасяше и за нея, между другото. Но ако двамата щяха да… престани!
— Е — Ники обмисли думите й и неохотно се съгласи: — Той е твърде дребен, наистина. Би изглеждало смешно. Но седалката на скутера му е висока точно колкото трябва! Пим ми позволи да седна на нея, докато му помагах да лъсне колите. Може ли да попиташ лорд Воркосиган, когато отидеш на работа?
— Не. Не мисля.
— Защо? — Той я погледна и сбърчи челце. — Днес защо не си отишла?
— Аз… не се чувствам много добре.
— Утре тогава? Хайде де, мамо, моля те! — Увисна на ръката й, протегна вратле и я погледна с големите си влажни очи, като не спираше да се хили. Тя подпря пулсиращата си глава на ръката си.
— Не, Ники. Няма да стане.
— Защо да не стане? Ти обеща. Хайде де, толкова ще е хубаво. Не е нужно и ти да идваш, ако не искаш. Защо не, защо не, защо не? Утре, утре, утре!
— И утре няма да ходя на работа.
— Толкова ли си болна? Не ми изглеждаш чак толкова болна. — Той я огледа разтревожено.
— Не — побърза да разсее тревогата му тя, преди да е започнал да си представя разни медицински страхотии. Вече беше загубил единия си родител тази година. — Просто… вече няма да ходя в къщата на лорд Воркосиган. Напуснах.
Сега в очите му се четеше пълно объркване.
— Защо? Мислех, че ти харесва да се занимаваш с онази градина.
— Така беше.
— Тогава защо напусна?
— С лорд Воркосиган… се скарахме. Заради… заради нещо от морално естество.
— Какво? Какво естество? — В гласа му се прокрадваха нотки на объркване и неверие. Той се дръпна леко встрани.
— Открих, че той… че ме е излъгал за едно нещо. — „Той обеща никога да не ме лъже.“ Преструвал се беше, че го интересуват градините. Беше пренаредил тайно от нея живота й, а после беше казал на всички във Ворбар Султана. Беше се преструвал, че не я обича. Кажи-речи й беше обещал никога да не я моли да се омъжи за него. Беше я излъгал. Я се опитай да обясниш това на едно деветгодишно дете. Или на което и да било друго разумно човешко същество, без разлика на възраст и пол, горчиво добави чувството й за справедливост. „Побъркала ли съм се вече?“ Всъщност Майлс не беше казал, че не е влюбен в нея, просто го беше… намекнал. Просто беше избягвал да говори по този въпрос. Уклончивост чрез извъртане.