— Ооо — проточи Ники, с широко отворени очи, най-после притихнал.
Гласът на професорката ги прекъсна като божи дар откъм портала:
— Хайде, Ники, не досаждай на майка си. Тя страда от тежък махмурлук.
— Махмурлук?! — Ники явно срещаше затруднения в съчетаването на думите „майка“ и „махмурлук“. — Каза, че е болна.
— Като пораснеш, ще разбереш, скъпи. Без съмнение сам ще откриеш разликата, или липсата на разлика между двете. А сега бягай. — Усмихнатата му баба Вортис го подкара решително в указаната посока. — Вън, вън. Иди да видиш какви ги върши дядо ти долу. Преди малко чух някакви твърде подозрителни шумове.
Ники се остави до го изгонят, като само хвърли един смутен поглед през рамо към майка си.
Екатерин отново подпря глава на комтаблото и затвори очи.
Нещо изтрака до главата й и тя ги отвори — вуйна й беше оставила голяма чаша студена вода на писалището, а в отворената й шепа се мъдреха две таблетки болкоуспокояващр.
— Вече изпих няколко тази сутрин — глупаво отбеляза Екатерин.
— По всичко личи, че действието им е отминало. Изпий всичката вода. Определено ми изглеждаш обезводнена.
Екатерин послушно изпълни нареждането, после остави чашата и стисна силно очи няколко пъти.
— Онова снощи наистина бяха граф и графиня Воркосиган, нали? — Не беше точно въпрос, а по-скоро зов за отрицателен отговор. След като едва не ги стъпка в отчаяното си бягство през вратата, чак на половината път в таксито й просветна със закъснение и с искрен ужас кои всъщност бяха тези хора. Великите и известни из цялата галактика вицекрал и вицекралица на Сергияр. За какъв дявол се бяха облекли толкова просто? „Ужас!“
— Да. До вчера ги познавах само бегло, не бяхме говорили.
— А… снощи поговорихте ли си? — Вуйна й и вуйчо й се бяха прибрали почти цял час след нея.
— Да, добре си побъбрихме. Останах дълбоко впечатлена. Майката на Майлс е много разумна жена.
— Тогава защо синът й е толкова… няма значение. — „Ужас.“ — Сигурно ме мислят за някаква истеричка. Не знам откъде събрах смелост да стана и да си тръгна така по средата на официална вечеря, пред всичките тези… и лейди Алис Ворпатрил… и в замъка Воркосиган. Не мога да повярвам, че го направих. — След миг на размисъл добави: — Не мога да повярвам, че той направи това.
Вуйна Вортис не попита „Какво?“ или „Кой той?“ Само нацупи замислено устни и погледна племенницата си.
— Е, не мисля, че имаше кой знае какъв избор.
— Нямах.
— В края на краищата, ако не беше си тръгнала, щеше да ти се наложи да отговориш на въпроса, поставен от лорд Воркосиган.
— Аз… не отговорих ли? — Екатерин примигна. Действията й не бяха ли достатъчно красноречиви? — При онези обстоятелства? Да не си луда?
— Смея да кажа, че той разбра каква грешка е направил в момента, в който думите излязоха от устата му, поне ако се съдеше от ужасеното му изражение. Направо се видя как цялата кръв се отцежда от лицето му. Невероятно. Но все пак се питам едно, скъпа — ако си искала да му кажеш „не“, защо не го направи? Имаше идеалната възможност за това.
— Аз… аз… — Екатерин се опита да събере мислите си, които се бяха пръснали като овце. — Нямаше да е… учтиво.
След кратка пауза вуйна й промърмори:
— Можеше да кажеш: „Не, благодаря“.
Екатерин потри изтръпналото си лице.
— Вуйно — въздъхна тя. — Много те обичам. Но сега те моля да си вървиш.
Вуйна й се усмихна, целуна я по косата и излезе.
Екатерин се върна към на два пъти прекъсваните си размисли. Вуйна й беше права, разбира се. Тя наистина не беше отговорила на въпроса на Майлс. И дори не беше забелязала, че не е отговорила.
Това главоболие й беше познато всъщност, както и свитият на топка стомах, който вървеше с него, и то нямаше нищо общо с виното. При скандалите й с Тиен, той никога не й беше посягал, макар че стените на няколко пъти си бяха изпащали от юмруците му. Караниците им неизменно се бяха израждали в дни на смразяващ, мълчалив гняв, изпълнен с непоносимо напрежение и някаква особена тъга на двама души, хванати заедно в капана на неизменно и твърде тясно пространство, които се заобикалят отдалече. В деветдесет и девет процента от случаите тя се беше предавала първа — отстъпваше, извиняваше се, успокояваше го, готова беше на всичко, само и само болката да спре. „Синдром на разбитото сърце“ — може би това беше правилната диагноза.