— Майлс… спомняш ли си онзи неприятен инцидент с гвардеец Естерхази и играта на пресечена топка, когато ти беше на около дванайсет?
От години не се беше сещал за това, но думите на майка му отприщиха спомена, все още омърсен от чувство на срам и ярост. Гвардеецът често играеше на пресечена топка с него, понякога се включваха Елена и Иван. Играеха в задната градина — играта беше с ниска степен на съприкосновение и носеше минимален риск за крехките му по онова време кости, но изискваше бързи рефлекси и усет за подходящия момент. Той направо хвърчеше от въодушевление при първата си победа над голям човек, в случая гвардеец Естерхази. И се разтресе от ярост, когато един случайно дочут разговор му даде да разбере, че играта е била нагласена. Беше го забравил. Не беше простил обаче.
— Бедният Естерхази решил, че победата ще ти повдигне духа, защото по онова време беше увесил нос заради нещо обидно, не помня вече какво, което децата ти били подхвърлили в училище — каза графинята. — Още помня в какъв пристъп на гняв изпадна, когато реши, че Естерхази те е оставил да победиш. Направо изпадна в истерия. Уплашихме се, че ще се нараниш.
— Той ми открадна победата — дрезгаво изрече Майлс. — Не беше по-различно от това да победи с измама. Да не говорим, че омърси с отровата на съмнението всяка следваща истинска моя победа. Имах право да съм бесен.
Майка му продължи да седи мълчаливо, сякаш чакаше нещо.
Просветна му. Дори и със здраво стиснати очи, просветлението беше толкова ярко, че го заболя главата.
— О, неее… — изпъшка Майлс, заглушавайки последните е-та във възглавничката, която стовари върху лицето си. — Аз съм й направил същото!…
Безмилостната му майка го остави да се пържи, мълчанието й бе по-раняващо от всичко, което би могло да се изрече с думи.
— Аз съм й направил същото… — проплака жаловито той.
Жал обаче не идеше отникъде. Той стисна възглавничката до гърдите си.
— О, Господи! Точно това съм направил. Тя сама го каза. Каза, че градината е можела да бъде нейният подарък. А аз съм й го отнел. И него. Което ми се стори безсмислено, защото тя сама сложи край на договора ни… Помислих, че това е увертюра към спор. И се зарадвах, защото си помислих, че ако започне да спори с мен…
— Би могъл да победиш? — довърши суховато графът.
— Ъъ… да.
— О, сине. — Графът поклати глава. — О, бедни ми сине. — Майлс и за миг не направи грешката да сметне това за израз на съчувствие. — Единственият начин човек да спечели тази война, е като я започне с безусловна капитулация.
— Това се отнася и за двете страни, между другото — вметна графинята.
— Опитах се да капитулирам! — трескаво възрази Майлс. — Но тя просто не взима пленници! Хвърлих се в краката й, но тя не пожела да ме стъпче. Прекалено почтена е, прекалено… възпитана, прекалено, прекалено…
— Прекалено умна, за да слезе на твоето ниво? — подсказа графинята. — Дявол ме взел. Тази Екатерин май започва да ми харесва. А дори не ни представиха като хората една на друга. „Позволете да ви представя… тя се измъква!“ прозвуча малко… окастрено.
Майлс я погледна възмутено. Но не успя да удържи за дълго възмущението си. Вместо това тихо каза:
— Днес следобед ми изпрати всички работни планове, по комтаблото. Точно както каза, че ще направи. Нагласих го да сигнализира, ако пристигнат съобщения от нея. Само дето не се претрепах, докато стигна до машината. Но беше само информационен пакет. Дори и бележка нямаше. „Умри, плъх такъв“ би било по-добре от това… това нищо. — След напрегната пауза отчаянието му изригна: — Какво да правя сега?
— Това реторичен въпрос ли е, просто заради драматичния ефект, или наистина искаш съвет? — поинтересува се язвително майка му. — Защото няма да си губя времето с теб, освен ако най-после не си си отворил ушите.
Майлс понечи да й отговори ядосано, после затвори уста. Потърси с поглед баща си за подкрепа. Графът само махна любезно към майка му. Майлс се запита какво ли е да си част от такъв отработен тандем, отработен до степен да координираш крошетата си по телепатичен път. „Никога няма да имам възможността да разбера. Освен ако…“
— Отворил съм ги — смирено рече той.
— Хм… най-слабата дума, за която се сещам в момента, е „гаф“ и гафът си го направил ти. Дължиш извинение. Поискай го.
— Как? Тя даде ясно да се разбере, че повече не желае да говори с мен!
— Не лично, за бога, Майлс. Ако не друго, не си те представям да удържиш на импулса си да изприказваш един куп глупости и да провалиш всичко. За пореден път.