„Какво им става на всичките ми роднини, та имат толкова малко вяра в…“
— Дори и разговор на живо по комтаблото би бил твърде агресивен — продължи тя. — А да отидеш лично у тях би било още по-агресивно.
— Като се има предвид как си е постлал, със сигурност — промърмори графът. — Генерал Ромео Воркосиган, човекът-армия.
Графинята се обърна към него, колкото да притвори предупредително очи.
— Нещо, което се поддава на контрол, при това в значителна степен, така мисля аз — продължи тя, вече към Майлс. — Май единственото, което ти остава, е да й напишеш бележка. Кратка, ясна бележка. Знам, че унижението не ти се удава, но предлагам да се понапънеш.
— Мислиш ли, че ще свърши работа? — Слаба искрица на надежда просветна в дъното на дълбок, дълбок кладенец.
— Въпросът не е дали ще „свърши работа“. Престани да кроиш планове срещу бедната жена. Ще се извиниш, защото го дължиш на нея и на собствената си чест. Точка. В противен случай хич не си прави труда.
— О — измънка съвсем тихичко Майлс.
— Пресечена топка — каза баща му. — Ха!
— Ножът е в целта — въздъхна Майлс. — До дръжката. Не е нужно да го въртиш. — Погледна майка си. — Бележката на ръка ли да бъде написана? Или просто да я изпратя по комтаблото?
— Мисля, че твоето „просто“ отговаря съвсем просто на въпроса ти. Ако отвратителният ти почерк е отбелязал някаво подобрение, може би ще е добре да се възползваш от него.
— Стига да не е продиктувано на секретарката ти, между другото — вметна графът. — Или още по-лошо, съчинено от нея по твое нареждане.
— Още си нямам секретарка. — Майлс въздъхна. — Грегор не ме товари с достатъчно работа за тази цел.
— Като се има предвид, че натовареността на един ревизор зависи от възникването на кризи в Империята, дано все така да си стоиш без работа — каза графът. — Но няма съмнение, че след сватбата нещата ще се променят. Все пак кризите ще са с една по-малко, благодарение на отличната работа, която свърши на Комар, ако позволиш да отбележа.
Майлс вдигна поглед и баща му му кимна с разбиране — да, вицекралят и вицекралицата на Сергияр със сигурност бяха сред малкото хора, уведомени за последните събития на Комар. Грегор без съмнение бе изпратил на вицекраля копие от строго секретния ревизорски доклад на Майлс.
— Ами… да. В най-добрия вариант, ако конспираторите бяха успели да осъществят първоначалния си план, през онзи ден щяха да загинат няколко хиляди невинни хора. Което би опетнило тържествата около сватбата, мисля.
— Значи си си заслужил малко почивка.
Графинята се замисли за миг.
— А какво си е заслужила мадам Ворсоасон? Накарахме вуйна й да ни разкаже за участието им от своя гледна точка. Изглежда, е било доста страховито преживяване.
— Публично изказана благодарност от името на Империята, това би трябвало да получи — каза Майлс с подновено възмущение. — Вместо това цялата история беше заровена дълбоко в секретните досиета на ИмпСи. Никой никога няма да разбере какво всъщност се случи. Цялата й смелост, хладнокръвните й и интелигентни действия, целият й проклет героизъм, по дяволите, беше… беше заличен. Не е справедливо.
— В момент на криза човек прави каквото трябва да направи — каза графинята.
— Не. — Майлс вдигна поглед към нея. — Някои хора го правят. Други просто се навеждат, докато бурята отмине. Виждал съм го. Знам каква е разликата. Екатерин… никога няма да се огъне. Тя е способна да пробяга дистанцията, да уцели скоростта. Тя… тя е добра.
— Като оставим настрана въпроса дали говорим за жена, или за кон — рече графинята… по дяволите, Марк беше казал буквално същото, какво им ставаше на най-близките му хора? — всеки човек си има точка на огъване, Майлс. Уязвимостта на всеки смъртен. При някои обаче въпросната точка не е на обичайните места.
Графът и графинята си размениха още един от телепатичните си погледи. Беше изключително дразнещо. Майлс се размърда завистливо.
Призова раздърпаните останки от достойнството си и стана.
— Извинете ме. Трябва да ида да… полея едно растение.
Трийсет минути обикаля из голата, разровена градина в тъмното, размахвайки фенерче с едната си ръка, докато другата биваше редовно наводнявана от съдържанието на голямата чаша, преди дори да открие проклетото нещо. Скелитът му се беше сторил достатъчно жизнеспособен в саксията си, но тук изглеждаше изгубен и самотен — парченце живот с размера на палеца му сред акър безплодна земя. Освен това изглеждаше обезпокоително клюмнал. Дали не изсъхваше? Той изля чашата отгоре му — водата оформи тъмно петно в червеникавата почва.