Опита се да си представи растението пораснало — високо пет метра, стеблото му с размерите и формата на сумист, а подобните му на пипала клони се кипрят наоколо с тирбушонените си извивки. После си се представи на четиридесет и пет или петдесет години, защото това беше възрастта, до която трябваше да доживее, за да види скелита в този му вид. Щеше ли да се е превърнал дотогава в саможив чепат стар ерген, в съсухрен сакат чудак, за когото се грижат единствено отегчените му до смърт гвардейци? Или щеше да е горд, пък макар и стресиран баща на семейство, с една ведра, елегантна, тъмнокоса жена до себе си и половин дузина свръхактивни дечурлига? Може би… може би свръхактивността би могла да се намали до по-нормални нива при генетичното коригиране, макар да беше сигурен, че родителите му биха го обвинили в измама…
„Унижение.“
Качи се в кабинета си и запретна ръкави да съчини, чернова след чернова, най-добрата проклета самоунизителна бележка, която някой някога е виждал.
ГЛАВА 11
Карийн се наведе през парапета на верандата пред къщата на лорд ревизор Вортис и огледа притеснено плътно запердените прозорци на фасадата.
— Може да не са си вкъщи.
— Казах ти, че трябваше първо да се обадим — отбеляза Мартя. Но в това време откъм вътрешността се чу топуркане на бързи стъпки, които със сигурност не принадлежаха на професорката, и вратата се отвори широко.
— О, здрасти, Карийн — каза Ники. — Здрасти, Мартя.
— Здравей, Ники — поздрави го Мартя. — Майка ти вкъщи ли си е?
— Да, отзад е. Искате да я видите ли?
— Да, моля те. Стига да не е твърде заета.
— Нее, ръчка нещо из градината. Влизайте. — Той им махна гостоприемно към задната градина и изтопурка обратно по стълбите.
Карийн потисна усещането, че нахлува неканена в чужда собственост, и поведе сестра си по коридора, после през кухнята към задната врата. Екатерин беше коленичила до една леха и я плевеше. Изскубнатите растения лежаха до нея на алеята, с корените и всичко останало, наредени в редици като екзекутирани затворници и се спаружваха под лъчите на залязващото слънце. Екатерин шляпна още един зелен труп в края на редичката. Заниманието й изглеждаше терапевтично. На Карийн й се прииска и тя да има какво да убие. Освен Мартя.
Екатерин вдигна глава и слабо подобие на усмивка проясни бледото й лице. Заби градинарската си лопатка в пръстта и се изправи.
— О, здравейте.
— Здрасти, Екатерин. — И понеже нямаше желание да се хвърля директно към целта на посещението им, добави: — Хубаво е. — Дърветата и драперията от пълзящи растения по стените превръщаха малката градина в зелен оазис в центъра на големия град.
Екатерин проследи погледа й.
— Направих проекта, колкото да си убивам времето, докато живеех тук преди години. Вуйна Вортис се е постарала да я поддържа в що-годе приличен вид. Сега бих направила някои от нещата по-различно, но… Както и да е — Махна към изящната маса и столове от ковано желязо. — Защо не седнете?
Мартя веднага се възползва от поканата, настани се и въздъхна изтерзано.
— Да ви предложа нещо? Чай?
— Благодаря — каза Карийн и също седна. — Не искаме нищо, благодаря. — В къщата нямаше прислуга, която да изпълнява подобни поръчки, така че Екатерин трябваше сама да иде в кухнята и да се погрижи за чая на гостите си. А сестрите щяха да се чудят дали да следват правилата на простолюдието и да хукнат след нея да й помагат, или да се придържат към тези на обеднялата висша ворска класа, като седят, чакат и се преструват, че не забелязват липсата на прислуга. Освен това току-що бяха яли и вечерята на Карийн тежеше като буца в стомаха й, макар едва да я беше докоснала.
Карийн изчака Екатерин да седне и чак тогава предпазливо подхвана:
— Отбих се просто да попитам… така де, чудех се дали… дали си чула нещо от… от Дом Воркосиган?
Екатерин застина.
— Не. Трябва ли?
— Ами… — Какво, Майлс, мономаниакът, още не й се е извинил? Карийн си го беше представяла как довтасва пред вратата на Екатерин още на следващата сутрин и я оплита трескаво в пропагандната си паяжина. Не че беше чак толкова неустоим — тя например винаги го беше намирала за съвсем устоим, поне в романтичния смисъл на думата, но пък и той никога не беше насочвал вниманието си към нея. Затова пък определено беше най-непреклонното човешко същество, което познаваше. Защо се бавеше толкова? Тревогата й набра сила. — Помислих си, че… надявах се… страшно се тревожа за Марк, това е. Минаха почти два дни. Надявах се, че може да си… чула нещо.
Лицето на Екатерин омекна.
— О, за Марк. Разбирам. Не. Съжалявам.