Карийн го разбираше много добре. В края на краищата, накъдето и да хукнеше Майлс, Пим беше длъжен да го последва. Нищо чудно, че всичките му подчинени наблюдаваха ухажването му със затаен дъх. Представи си разговорите, които се водеха в кухнята: „За бога, няма ли някоя да вкара дребосъка в леглото си преди да ни е пощурил всичките?“ Всъщност едва ли, повечето от хората на Майлс бяха достатъчно запленени от чара му и едва ли биха се изразили по толкова груб начин. Но можеше да се обзаложи, че по същността си реакцията им се свежда до същото.
Пим заряза безрезултатното си наблюдение на къщата на мадам Ворсоасон и предложи на сестрите да ги закара. Мартя, навярно предчувствайки кръстосания родителски разпит, учтиво отклони предложението от името и на двете. Пим потегли. Следвана по петите от личния си копой, Карийн тръгна в обратната посока.
Екатерин бавно се върна при градинската маса и седна на стола си. Извади плика и втренчи поглед в него. Кремавата хартия беше впечатляващо тежка и плътна. Върху капачето се мъдреше вдлъбнатият герб на Воркосиган, впечатан дълбоко в дебелата хартия малко встрани от центъра. Не го беше поставила машина, нечия ръка го беше ударила там. Неговата ръка. Размазан с палец червеникав пигмент запълваше вдлъбнатините и правеше образа видим, в съгласие с най-строгите изисквания на висшия ворски етикет, по-официален и от восъчен печат. Екатерин вдигна плика до носа си, но и да имаше някаква следа от неговата миризма, беше твърде слаба, за да я различи със сигурност.
Въздъхна, предчувствайки очакващото я емоционално изтощение, и внимателно отвори плика. Също като адреса, листът вътре беше изписан на ръка.
„Скъпа мадам Ворсоасон“ — започваше писмото. — „Съжалявам.
Това е единайсетата чернова. Всичките започваха с тази дума, дори и ужасната версия в рими, така че май ще е най-добре да я оставя.“
Мислите й набиха спирачки със скърцане и се фокусираха върху един-единствен въпрос — кой е изхвърлил кошчето му и може ли да бъде подкупен. Пим навярно и най-вероятно не. Тръсна глава да прогони тези мисли и продължи да чете.
„Веднъж ме помолихте никога да не Ви лъжа. Така да бъде. Сега ще Ви кажа истината, дори да не е най доброто или най-умното нещо, което мога да направя, а дори не и най-унизителното.
Опитах се да Ви открадна, да Ви атакувам из засада и да пленя онова, което смятах, че никога не бихте ми дали доброволно. Вие не бяхте кораб, който да отвлека, но така и не можах да измисля друг план, освен уловките и изненадата. Макар да не бях планирал чак такава изненада като онази на вечерята. Революцията избухна преждевременно, защото слабоумният конспиратор взриви по погрешка тайния си склад с амуниции и подпали небето с намеренията си. Понякога тези инциденти раждат нови нации, но по-често завършват зле, с бесилки и гилотини. И с хора, които бягат към спасението на нощта. Не съжалявам, че Ви помолих да се омъжите за мен, защото това беше единствената искрена и истинска част сред целия дим и отломки, но ми иде да умра, заради начина, по който го направих.
Държах чувствата си в тайна от Вас, но трябваше да ги запазя в тайна и от другите, докато не отмине годината на спокойствие, за която помолихте. Но се огънах пред ужаса, че през това време може да изберете друг.“
Кой „друг“ си представяше той, че може да избере, за бога? Не беше искала никого. Вормонкриеф не подлежеше на обсъждане. Биърли Ворутиър дори не се беше престорил, че намеренията му са сериозни. Енрике Боргос? „Ужас.“ Майор Замори, е, Замори изглеждаше достатъчно мил. Но скучен.
Зачуди се кога качеството „нескучен“ се бе превърнало в основния й критерий за подбор на мъжете. Някъде десетина минути след като се беше запознала с Майлс Воркосиган, може би? Проклет да е, задето й беше развалил вкуса. И преценката. И… и…
Продължи да чете.
„Така че изполвах градината като претекст да бъда близо до Вас. Нарочно и с пълно съзнание вкарах в капан най-съкровената Ви мечта. За това би било слабо да кажа, че съжалявам. За това ме е срам.
Заслужили сте си всяка възможност за израстване. По-лесно е да се престоря, че ми е убягнал сблъсъкът на интереси, в който ме поставяше желанието ми да Ви дам някои от тези възможности, но това би било поредната лъжа. Влудяваше ме да гледам прангите, които спъваха стъпките Ви, когато можехте да надбягате самото време. В живота на повечето хора тези моменти на апогей идват веднъж и за кратко.
Обичам Ви. Но страстта и копнежът ми отиват далеч отвъд тялото Ви. Исках да си присвоя силата на очите Ви, начина, по който те виждат форми и красота там, където все още ги няма, и ги извайват от нищото, за да ги пренесат в материалния свят. Исках да притежавам честта на сърцето Ви, която не се огъна пред зловещите кошмари на онези злощастни часове на Комар. Исках куража Ви, и волята Ви, и предпазливостта и спокойствието. Предполагам, че съм искал душата Ви, а това е повече, отколкото човек може да поиска.“