Тя отпусна ръка, потресена. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и отново вдигна писмото.
„Исках да Ви дам една победа. Но поради самата си природа, победите не могат да бъдат подарявани. Трябва да бъдат взети, и колкото повече са пречките и колкото по-ожесточена е съпротивата, толкова по-голяма чест носят те. Победите не могат да бъдат подаръци.
Но подаръците могат да бъдат победи, нали? Точно това казахте Вие. Градината можеше да бъде Вашият подарък, една зестра от талант, умения и въображение.
Знам, че вече е твърде късно, но позволете ми да отбележа, че тази победа би била повече от достойна за нашия Дом.
Искрено Ваш,
Майлс Воркосиган.“
Екатерин подпря глава на ръката си и затвори очи. След няколко жадни вдишвания успя да овладее препускащия си пулс.
Изправи отново гръб и препречете писмото на гаснещата светлина. Два пъти. То не изискваше, не молеше, дори не очакваше отговор. Което беше добре, защото едва ли би могла да измисли и две свързани изречения в момента. Какво се очакваше от нея да прочете в това писмо? Изреченията, които не започваха в първо лице единствено число, започваха с „но“. Не беше само искрено, беше оголено до кокал.
С опакото на мръсната си ръка тя размаза преливащите сълзи по горещите си бузи, да се охладят и изсъхнат. Обърна плика и отново се загледа в печата. В периода на Изолацията във вдлъбнатите печати като този е била втривана кръв, като знак за категоричната и лично изявена лоялност на изпращача. По-късно били изобретени меки пигментиращи пастели в цяла палитра от цветове с различно значение. Бордото и цикламеното бяха запазени за любовни послания, розовото и светлосиньото — за писма, оповестяващи раждане, черното — за смърт. Печатът, който Екатерин изучаваше в момента, беше оцветен с най-консервативния и традиционен цвят — керемиденочервено.
Което се дължеше на факта, осъзна тя, примигвайки стреснато през сълзи, че е била използвана истинска кръв. Съзнателно търсена мелодрама от страна на Майлс или навик до степен на безусловен рефлекс? Не се и съмняваше, че мелодрамата не му е чужда. Даже започваше да подозира, че Майлс не пропуска случай да й се наслади от дъното на душата си. Но докато гледаше петното и си го представяше как убожда палеца си и размазва капката кръв върху печата, все повече я обземаше ужасяващата увереност, че за него този акт е бил естествен и безусловен като дишането. Можеше дори да се обзаложи, че има един от онези кинжали с врязан в дръжката печат, каквито висшите лордове са носели навремето. Техни имитации можеха да се купят в антиквариатите и магазините за сувенири, с притъпени остриета, разбира се, защото отдавна никой не ги използваше по предназначение. Истинските печатни кинжали бяха реликви от времето на Изолацията и в редките случаи, когато някой от тях се появеше на пазара, цената му стигаше до десетки и стотици хиляди марки.
Майлс вероятно използваше своя, за да отваря писмата си или да си чисти мръсотията под ноктите.
Кога и как всъщност бе отвличал кораб? Беше повече от сигурна, че не си е изсмукал това сравнение от пръстите.
Напуши я неканен смях. Ако пак го видеше някога, щеше да му каже, че хора, които са работили за Секретни операции, не бива да пишат писма, докато ги разпитват с фаст-пента.
Макар че ако той наистина се гърчеше в злокачествен пристъп на откровеност, какво да кажем за частта, която започваше с „Обичам те“? Тя обърна отново писмото и препрочете откъса. Четири пъти. Напрегнатите, едри, четливи букви затрепкаха пред очите й.
Нещо липсваше обаче, осъзна тя, докато четеше за пореден път писмото. Признанията изобилстваха, но никъде нямаше призив за опрощение, нито покаяние, нито молба да я види или чуе отново. Нищо, на което тя да откликне по какъвто и да било начин. Беше много странна тази недоизказаност. Какво ли ознавачаше? Ако беше някакъв вид таен код на ИмпСи, тя не разполагаше с шифъра.
Може би не молеше за прошка, защото не вярваше, че е възможно да я получи. Сигурно не е лесно да се чувстваш така… Или пък просто бе прекалено арогантен, за да се моли? Гордост или отчаяние? Кое от двете? Макар да подозираше, че може да има по равно и от едното, и от другото… „Не пропускайте разпродажбата — подсказа й някакъв вътрешен глас, — само тази седмица, два гряха на цената на един!“ Това… това звучеше съвсем „а ла Майлс“, някак си.