Спомни си за познатите до болка горчиви кавги с Тиен. Как беше мразила този отвратителен танц между скандала и одобряването и колко често беше поемала по краткия път. Щом така и така накрая ще си простите един на друг, защо да не бъде сега и да се спестиш дните на болезнено напрежение? Директно от греха към опрощението, прескачайки междинните стъпки на покаянието и възмездието… Просто давай напред, просто го направи. Но те не бяха отишли много напред. Сякаш винаги се връщаха към началната точка. Може би именно затова хаосът се беше повтарял, отново и отново, в безкрайна затворена система. Може би не бяха научили достатъчно добре урока си, пропускайки междинните стъпки.
Когато си допуснал сериозна грешка, как продължаваш напред? Как да продължиш успешно от злощастната позиция, в която се се озовал, напред, а не назад? Защото пътят назад е на практика невъзможен. Времето заличава пътеката, останала след стъпките ти.
Но пък тя и не искаше да се връща назад. Не искаше да знае по-малко, отколкото вече беше научила, не искаше да се смалява. Не искаше да върне тези думи в небитието — ръката й несъзнателно смачка писмото и го притисна до гърдите й, после грижливо го заглади върху плота на масата. Просто искаше болката да спре.
Когато го видеше следващия път, трябваше ли да отговори на злополучния му въпрос? Или поне да знае какъв точно е отговорът? Имаше ли начин да каже „Прощавам ти“, без това да означава „Да, до края на живота ми“, някакво място по средата, където да застане? Още сега и тук отчаяно се нуждаеше от място по средата, където да застане.
„Не мога да отговоря сега. Просто не мога.“
Буболечките. Можеше да се заеме с буболечките, ако не друго…
Гласът на вуйна й, който я викаше, проби омагьосания кръг на мислите й. Вуйна й и вуйчо й явно се бяха върнали от ресторанта. Тя набута трескаво писмото в плика, скри го в джоба на болерото си и разтърка енергично очи. Опита се да нагласи някакво изражение, каквото и да е изражение, на лицето си. Усещаше ги като маски, до едно.
— Идвам, вуйно — извика тя и стана да прибере лопатката, да изхвърли плевелите и да влезе в къщата.
ГЛАВА 12
Когато на вратата се позвъни, Иван се опитваше едновременно да изсърба първото си за деня кафе и да закопчае маншетите на униформата си. Гости, толкова рано? Веждите му се вдигнаха озадачено и той тръгна към коридора да отвори.
Прозяваше се, прикрил устата си с ръка, когато вратата се плъзна пред Биърли Ворутиър, така че той удари бутона за затваряне твърде късно и Биърли успя да провре крак през прага. Уви, обезопасителният сензор спря вратата преди да е премазала крака му. „Колко жалко — помисли си Иван, — че вратата на апартамента ми е обточена с гумен предпазител, вместо, да речем, с наточена като бръснач стомана.“
— Добро утро, Иване — проточи Биърли през пролуката с широчина на мъжка обувка.
— Какво правиш тук толкова рано, по дяволите? — подозрително го попита Иван.
— Толкова късно — поправи го Биърли с тънка усмивка.
Е, това изглеждаше малко по-смислено. Повторният оглед показа, че Биърли наистина изглежда в лоша форма, с набола брада и зачервени очи. Иван рече твърдо:
— Не ща да чувам нищо повече за братовчед ти Доно. Върви си.
— Всъщност съм дошъл заради твоя братовчед, Майлс.
Иван погледна към церемониалния меч, който стърчеше от металната кутия за чадъри, пригодена от излязъл от употреба артилерийски снаряд. Зачуди се дали ако го забие достатъчно силно в нахалния крак на Биърли, така че той да го дръпне инстинктивно назад, ще си спечели достатъчно време, за да затвори и заключи. Но кутията беше твърде далеч и нямаше как да я достигне, без да свали ръката си от бутона за затваряне.
— И за братовчед си Майлс също не ща да чувам.
— Става въпрос за нещо, което според мен ще му е от полза да знае.
— Хубаво. Тогава върви да му го кажеш.
— Аз… бих се въздържал от подобна постъпка, с оглед на някои неща.
Прецизно настроените Иванови детектори за глупости започнаха да мигат в червено в някаква ниша на мозъка му, която обикновено не беше активна по това време на денонощието.
— О? Какви неща?
— Ами, нали знаеш… деликатност… загриженост… семейна лоялност…
Иван изпръхтя презрително.
— …фактът, че той държи един ценен глас в Съвета на графовете… — бодро продължи Биърли.
— На твоя Доно му трябва гласът на чичо Арал — посочи Иван. — Технически погледнато. Той се върна във Ворбар Султана преди четири дни. Върви да тормозиш него. — „Ако ти стиска.“
Биърли оголи зъби в страдалческа усмивка.