При последната й реплика Карийн вдигна питащо вежди, но Мартя не навлезе в подробности.
Вместо това погледна към комтаблото, където великолепната буболечка пламтеше под екзалтирания поглед на Енрике.
— От друга страна… на мен нашите не са ми забранили да ходя в замъка Воркосиган.
— Мартя… — прошепна невярващо Карийн. — О, наистина ли? Би ли отишла там?
— Е, може би. — Тя погледна Марк изпод мигли. — Мислех си, че може би и аз бих се съгласила да взема някоя и друга от тези акции.
Марк вдигна вежди. Мартя? Практичната Мартя? Самият той да се заеме с лова на буболечки и да върне Енрике при генетичните му кодове, вместо да съчинява сонети наляво и надясно? А Мартя да поеме грижите за лабораторията, да се занимава с доставките и доставчиците, при това без опасност да изхвърли буболечешко масло в мивката? Голяма работа, че го смята за някаква гигантска, отвратителна и тлъста маслена буболечка, която сестра й по необясними причини си е взела за домашен любимец. Не хранеше и най-малкото съмнение, че Мартя е напълно способна да вземе нещата в свои ръце…
— Енрике?
— Да? — измърмори Енрике, без да вдига глава. Марк привлече вниманието му, като се пресегна да изключи видплочата, след което му каза за предложението на Мартя.
— О, да, би било чудесно — лъчезарно се съгласи ескобарецът и се усмихна обнадеждено на Мартя.
Сделката беше сключена, макар Карийн да имаше вид, сякаш идеята да дели акции със сестра си вече не й харесва чак толкова. Мартя реши да тръгне с тях още сега и Марк и Енрике станаха да си вземат довиждане.
— Ще се оправиш ли? — тихичко попита Марк Карийн, докато Екатерин прехвърляше буболечешките модели на преносим носител, така че Енрике да ги вземе със себе си.
Тя кимна.
— Да. А ти?
— Справям се някак. Колко време ще мине, как мислиш? Докато цялата тази бъркотия приключи?
— За мен вече е приключила. — В изражението й се прокрадваше смущаваща приповдигнатост. — Аз вече приключих със споровете, макар да не съм сигурна, че нашите го осъзнават. Писна ми. Докато живея в къщата на родителите си, ще продължавам да следвам правилата им, както ми повелява честта, колкото и нелепи да са те. Веднага обаче щом намеря начин да отида другаде, без да правя компромис с дългосрочните си цели, ще се махна. Завинаги, ако се наложи. — Устата й се сви решително. — Смятам, че този момент ще настъпи скоро.
— Оо! — рече Марк. Не беше съвсем сигурен какво има предвид тя, нито какво смята да прави, но думите й звучаха… зловещо. Мисълта, че Карийн може да загуби семейството си заради него, направо го ужасяваше. Бяха му трябвали години и изтощителни усилия да си спечели свой дом. Кланът на комодора му се беше струвал толкова спокоен пристан… — Много… много е самотно така. Да си аутсайдер.
Тя сви рамене.
— Голяма работа.
Бизнес срещата се разтури. Последен шанс… Вече бяха в настлания с плочи коридор, когато Марк най-после събра куража да се обърне смутено към домакинята, която ги изпращаше:
— Мога ли да предам някакво съобщение от теб? За Дом Воркосиган де? — Като се имаше предвид инструктажът, който Майлс му беше дръпнал на тръгване, нямаше начин да не го чака на вратата.
Нов пристъп на бдителност накара Екатерин да отклони поглед. Ръката й се плъзна нагоре по болерото, там, където беше сърцето й, и Марк долови тихото шумолене на скъпа хартия под мекия плат. Зачуди се дали би имало благотворно смиряващ ефект върху Майлс, ако му каже къде се съхранява литературното му упражнение, или само би подобрило настроението му до дразнещи висоти.
— Предай му — най-накрая рече тя, без да уточнява на кого, което не беше и необходимо — че приемам извинението му. Но не мога да отговоря на въпроса му.
Марк чувстваше, че братският дълг го задължава да каже някоя добра дума за Майлс, но болезнената сдържаност на Екатерин му действаше потискащо. Накрая успя да измънка предпазливо:
— Той наистина се измъчва.
Това доведе до едно съвсем кратко кимване и бегла, сдържана усмивка.
— Да. Знам. Благодаря ти, Марк. — И сложи точка на темата.
Карийн тръгна вдясно по тротоара, а останалите поеха наляво, където ги чакаше взетата на заем кола. Марк понечи да се върне назад, вперил поглед в отдалечаващата се млада жена. Тя продължи да крачи напред с наведена глава и не се обърна.
Майлс, който нарочно беше оставил вратата на апартамента си отворена, чу Марк да се връща, изскочи в коридора и се наведе през парапета, вперил хищнически поглед във входното фоайе с черно-белите плочки. От пръв поглед можа само да прецени, че Марк изглежда прегрят — нещо неизбежно при черните му дрехи и огромното количество тлъстини в горещ ден като този. Викна настойчиво на брат си: