— Говори ли с нея?
Марк погледна нагоре и вдигна иронично вежди. По всичко личеше, че прехвърля наум изкусителни варианти на отговор, но накрая се спря на нещо простичко и благоразумно:
— Да.
Ръцете на Майлс стиснаха дървения парапет до болка.
— Тя какво каза? Дали е прочела писмото ми, как мислиш?
— Както може би си спомняш, ти недвусмислено ме заплаши със смърт, ако ми хрумне да я попитам дали е прочела писмото ти, или по какъвто и да било друг начин подхвана темата.
Майлс махна нетърпеливо с ръка.
— Направо. Знаеш, че имах предвид да не я питаш направо. Просто се чудех дали не си подразбрал… нещо.
— Ако можех да разбера какво мисли една жена само като я погледна, щях ли да изглеждам така? — Марк посочи лицето си и се намръщи страховито.
— Откъде да знам, по дяволите? Не мога да преценя за какво мислиш, само защото изглеждаш намусен. Ти по принцип си изглеждаш намусен. — „Последния път беше в резултат на лошо храносмилане.“ Макар че при Марк стомашните проблеми обикновено бяха смущаващо свързани с патологичните му емоционални състояния. Майлс със закъснение се сети да попита: — Ами… Карийн? Добре ли е?
Марк се намръщи.
— В известен смисъл. Да. Не. Може би.
— Извинявай.
Марк сви рамене. После пак вдигна очи към брат си, който се беше залепил като удавник за една от колоните, и поклати глава с раздразнение и съчувствие едновременно.
— Всъщност Екатерин наистина ми каза да ти предам нещо.
Майлс за малко да падне през парапета.
— Какво, какво?
— Каза да ти предам, че приема извинението ти. Поздравления, скъпи братко — изглежда, си спечелил състезанието по пълзене на хиляда метра. Сигурно ти е присъдила допълнителни точки за стил, само това мога да кажа.
— Да! Да! — Майлс удари с юмрук но парапета. — Какво друго? Каза ли нещо друго?
— Ти какво друго очакваш?
— Не знам. Нещо. „Да, можеш да ми се обадиш“, или „Не, да не е посмял да прескочи повече прага ми“ — нещо. Някакъв намек поне, Марк!
— Не знам бе. Ще ти се наложи сам да си търсиш намеците.
— Мога ли? Тоест тя не ти е казала направо, че не иска да я притеснявам повече?
— Каза, че не можела да отговори на въпроса ти. Сам си го разгадавай, нали си специалист по шифрите. Аз си имам проблеми! — Марк поклати глава и тръгна към асансьора.
Майлс се върна в стаите си и се хвърли в големия стол до еркерния прозорец, който гледаше към градината в задния двор. И така, надеждата отново се изправяше с олюляване на крака, като прясно съживен криотруп, замаян и примигващ от светлината. Но не и, твърдо реши Майлс, със симптоми на криоамнезия. Този път не. Живееше, следователно се учеше.
„Не мога да отговора на въпроса ти“ не му звучеше като „Не“. Не звучеше и като „Да“, разбира се. Звучеше като… като още един, последен шанс. По силата на някакво божествено чудо му бе позволено да си изпробва късмета още веднъж. Допълзи обратно до първото квадратче и започни наново, точно така.
Как да подходи към нея? „Край на поезията, това поне е сигурно. Явно не съм роден под влиянието на планета, отговаряща за поетичното слово.“ Ако се съдеше по резултата от вчерашните му усилия, който тази сутрин благоразумно беше извадил от кошчето и беше изгорил заедно с другите си злополучни чернови, всяка поезия, излязла изпод перото му, беше обречена на провал. И даже по-лошо — ако по някаква случайност напишеше нещо приемливо, тя най-вероятно би поискала още от същото, и какво щеше да прави той тогава? Представи си Екатерин, в някакво бъдещо нейно превъплъщение, как вика сърдито: „Ти не си поетът, за когото се омъжих!“ Край на преструвките. Интригите с цел бърза печалба просто нямаше да свършат работа в дългосрочен план.
Откъм вестибюла се чуха гласове — явно имаха посетител и Пим го пускаше в къщата. Гласът не му беше познат, поне от това голямо разстояние — беше мъжки, така че най-вероятно търсеха баща му. Престана да му обръща внимание и се отпусна в стола си.
„Тя приема извинението ти. Тя приема извинението ти.“ Животът, надеждата и всички хубави неща се разкриваха пред него.
Непризнатата паника, която от седмици го стискаше за гърлото, позагуби силата си, докато той се взираше в огряната от слънцето градина. Сега, когато пришпорвалото го чувство за неотложност си беше отишло, току-виж успял да намали темпото дотам, че да се превърне в нещо толкова обикновено и незабележимо като неин приятел. Какво би искала тя?…